Когато закусиха, Серафина съобщи на двете деца какво са решили. Тъй като вещиците бяха дошли в този свят, за да намерят Лира и да бдят над нея, щяха да й помогнат в онова, което тя смяташе за своя главна задача сега — да отведе Уил при баща му.
Потеглиха мълчаливо. Лира се допита до алетиометъра какво да правят и той я посъветва да вървят към далечните хълмове, които се мержелееха оттатък залива. Пътят съвсем не беше кратък.
Говореха малко. Лира беше погълната от разнообразието на живи твари в гората, като се започне от кълвачите и катеричките и се стигне до пълзящите в мъха зелени змийчета, чиито гърбове сякаш бяха обсипани с диаманти. Цялата енергия на Уил беше съсредоточена в това да върви, да не изостава. Лира и Панталеймон през цялото време го обсъждаха.
— Можем да попитаме алетиометъра — предложи Панталеймон по едно време, докато се промъкваха предпазливо към едно сърне, което кротко си пасеше край пътеката, и чакаха да видят кога ще ги забележи. — Не сме обещавали да не го правим. Така ще разберем много неща. Няма да го направим за себе си, а за него.
— Не говори глупости. Точно за себе си ще го направим, защото той не ни е молил за това. Ти си просто нагъл и любопитен, Пан.
— Значи сме си разменили местата. Обикновено ти си нагла и любопитна, а аз те спирам да не вършиш глупости. Като тогава в Стаята, за отдих в „Джордан“. Аз не исках да влизаме там.
— Как мислиш, Пан, ако не бяхме влезли, щеше ли да се случи всичко това?
— Не. Защото Ректорът щеше да отрови лорд Азриел и всичко щеше да се свърши още тогава.
— Сигурно… А как мислиш, кой може да е бащата на Уил? И защо е толкова важен?
— Нали това ти казвам! Можем да го разберем за една секунда.
Тя го погледна замислено.
— Преди сигурно щях да го направя. Но мисля, че се променям, Пан.
— Не е така!
— Не, може би ти не се променяш… Ей, Пан, когато се променя, ти ще спреш да се променяш. Какъв ли ще станеш?
— Бълха, надявам се.
— Добре де, наистина ли нямаш никакво предчувствие в какво ще се превърнеш?
— Не, и нямам желание.
— Сега ми мрънкаш, защото не искам да направя онова, което ти се иска на теб.
Той се превърна в прасе и започна да грухти и да квичи, докато я накара да се разсмее. Тогава прие формата на катеричка и се стрелна в клоните над главата й.
— Кой е баща му според теб? — попита отново. — Дали го познаваме?
— Не е изключено. Но при всички положения е важен. Почти колкото лорд Азриел. Не може да е иначе — нали знаем, че онова, което правим ние с теб, е важно…
— Не го знаем — възрази Панталеймон. — Мислим си, че е важно, но не сме сигурни. С теб решихме да търсим Праха, защото Роджър умря.
— Знаем го! — разпалено извика Лира и дори тропна с крак. Вещиците също. Те са изминали целия този път само за да ме намерят и да ми помогнат! А ние трябва да помогнем на Уил да намери баща си. Това е важно и ти също го знаеш, иначе нямаше да го ближеш, когато беше ранен. Всъщност, защо го направи? Ти не ме попита. Направо не вярвах на очите си!
— Направих го, защото той няма демон, а имаше нужда от такъв. И ако ти наистина беше толкова проницателна, колкото се мислиш, щеше да го разбереш.
— Разбирам го.
Тук спорът им замря, защото стигнаха до Уил, който беше седнал на един камък край пътеката. Панталеймон се превърна в птица и се скри в клоните.
— Уил, как мислиш, какво ще направят сега онези деца? — попита Лира.
— Едва ли ще тръгнат след нас. Прекалено уплашени бяха от вещиците. Сигурно ще си останат в града и ще се мотаят безцелно, както досега.
— Възможно е… Но ако поискат да се доберат до ножа? Тогава може да ни преследват.
— Нека опитат. Само че ножът е у мен. Отначало не го исках, но ако той може да убива Привидения…
— Никога не съм вярвала на Анджелика. Още от самото начало — каза Лира.
— Напротив, вярваше й.
— Така е — призна тя. — Но накрая го намразих тоя град!
— Когато за пръв път попаднах в него, помислих, че съм открил рая. Не можех да си представя нищо по-хубаво. А той през цялото време е бил пълен с Привидения и ние не сме подозирали…
— Никога вече няма да вярвам на деца! — заяви Лира. — Тогава, в Болвангар, си мислех, че каквото и да правят възрастните, колкото и да е лошо, децата са различни. Те не биха вършили жестокости. Сега вече не съм сигурна. Никога досега не съм виждала такива деца.
— Аз съм виждал.
— Къде? В твоя свят ли?
— Да — кимна той и след неловка пауза продължи: — Това се случи веднъж, когато мама пак беше зле. Ние с нея живеехме сами, баща ми не беше с нас. От време на време тя започваше да си въобразява разни неща, които не бяха верни. И да върши работи, които нямаха никакъв смисъл, поне за мен. Тя обаче трябваше да ги върши, защото иначе така се разстройваше, че започваше да се бои от всичко, И аз трябваше да й помагам. Например да докосваме пейките в парка или да броим листата на някой храст. Ей такива неща. След известно време тя се успокояваше. Аз обаче се боях някой да не разбере, защото можеха да я отведат. Научих се да се грижа за нея и да крия всичко това. Никога не съм казвал на никого. Веднъж тя се уплашила, когато не съм бил наблизо и не съм можел да й помогна. Бях на училище. Тя излязла навън, почти без дрехи, но изобщо не забелязала. Няколко момчета от моето училище я видели и започнали…