Бузите на Уил пламтяха. Очите му се напълниха със сълзи и той извърна глава, но след малко продължи с треперещ глас:
— Бяха я тормозили, както онези деца при Кулата на ангелите мъчеха котката… Мислеха, че е луда, и искаха да я наранят, може би дори да я убият. Не бих се изненадал. Тя просто беше различна и това ги изпълваше с омраза. Както и да е, накрая я открих и я отведох у дома. На другия ден в училище срещнах момчето, което ги водеше. Сбих се с него и му счупих ръката, може би и няколко зъба, не съм сигурен. Щях да набия и останалите, но това означаваше да си навлека беля. Те разбраха — имам предвид учителите и властите — и искаха да отидат при мама и да се оплачат. Но тогава всичко щеше да им стане ясно и щяха да я отведат. Ето защо казах, че съжалявам и че това няма да се повтори повече. Наказаха ме и така ми се размина. На нея също. Никой не знаеше, освен онези момчета, но те си мълчаха, защото знаеха какво ще им се случи, ако кажат. Знаеха, че следващия път ще ги убия. След известно време тя се пооправи и така никой нищо не разбра. Но оттогава вече не вярвах на децата. Те са същите като възрастните и са способни на лоши постъпки. Затова не бях изненадан от онова, което стана в Читагазе.
Той седна с гръб към Лира и избърса очите си с опакото на ръката. Тя си даде вид, че нищо не е видяла.
— Уил, онова, което каза за майка си… Напомни ми за Тулио, когато Привиденията го нападнаха… Вчера ти каза, че те може би идват от твоя свят…
— Предполагам, защото иначе онова, което става с нея, е съвсем необяснимо. Онези деца я мислеха за луда и й се подиграваха, но те грешат. Тя не е луда, просто вижда неща, които аз не мога да видя. Затова постъпва на пръв поглед налудничаво. За нас това е пълна безсмислица, но не и за нея. Тя броеше листата, както вчера Тулио докосваше камъните в стената. Може би така се опитват да държат Привиденията на разстояние. Ако обърнеш гръб на нещо и си дадеш вид, че то не съществува, тогава си в безопасност. Не знам, така ми изглеждат нещата. Онова, от което се плашеше тя, беше съвсем истинско, например мъжете, които дойдоха да ни оберат, но не беше само това. Може би и в моя свят има Привидения, но не ги виждаме и нямаме име за тях, те обаче са там и непрекъснато се опитват да нападнат майка ми. Затова се зарадвах вчера, когато алетиометърът каза, че тя е добре.
Уил дишаше тежко, а ръката му конвулсивно стискаше дръжката на ножа. Лира мълчеше, Панталеймон също не смееше да помръдне.
— Кога разбра, че трябва да търсиш баща си? — попита тя накрая.
— Много отдавна. Представях си, че е затворен някъде и аз му помагам да избяга. Играех си сам, понякога дни наред. Друг път си представях, че е на необитаем остров, а аз предприемам плаване и го отвеждам у дома. Татко щеше да знае какво да правим с мама, тя щеше да се оправи и той щеше да се грижи и за двамата. Тогава щях да ходя на училище като всички други и да имам приятели, а също и майка и баща. Затова винаги съм си обещавал, че когато порасна, ще тръгна да търся баща си… А мама често ми е казвала, че един ден ще наметна мантията на баща ми. Искаше да се чувствам добре. Не знаех какво значи това, но разбирах, че е важно.
— Не си ли имал приятели?
— Как бих могъл да имам? — учуди се той. — Приятели… Те ти идват на гости, познават родителите ти и… Случвало се е някое момче да ме покани у тях. Понякога ходех, но не можех да им върна поканата. Затова и никога не съм имал приятели. Бих искал, но… Е, имах котка. Дано да е добре. Надявам се, че някой се грижи за нея…
— А човекът, когото уби? — попита Лира. — Кой беше той?
— Не знам. И не ме е грижа, дори да съм го убил. Той си го заслужаваше. Бяха двама. Идваха у дома и тормозеха мама. Тя се уплаши повече отвсякога. Искаха да научат всичко за баща ми и не я оставяха на мира. Не знам дали не бяха полицаи. Отначало си мислех, че са от някаква банда и подозират, че баща ми е ограбил банка и е скрил парите. Те обаче не търсеха пари, а документи. Някакви писма, писани от баща ми. Един ден нахълтаха у дома и тогава реших, че за мама ще е по-добре, ако я заведа другаде. Не можех да отида в полицията и да потърся помощ, защото щяха да я отведат. Не знаех какво да правя. Накрая помолих една възрастна жена, която ме учеше да свиря на пиано. Тя беше единствената, за която се сетих. Помолих я мама да остане известно време в дома й, защото си мислех, че тя ще се грижи добре за нея. После се върнах вкъщи да потърся писмата — знаех къде ги крие майка ми — но мъжете пак нахълтаха. Беше през нощта или рано сутринта. Криех се на горния етаж, когато Мокси, котката ми, излезе от спалнята. Не я видях, мъжът също. Аз го блъснах, той се спъна в котката и полетя надолу по стълбите… После избягах. Това е. Не съм искал да го убия, но не ме е грижа, дори да е умрял. Стигнах до Оксфорд и там намерих прозореца. Това нямаше да стане, ако не бях видял другата котка и не бях спрял да я погледам. Всъщност тя го откри. Ако не я бях видял случайно… Или ако Мокси не беше излязла от спалнята точно тогава…