— Да — кимна Лира. — Късмет. Ние с Пан пък си мислехме преди малко какво ли щеше да стане, ако не бяхме влезли в гардероба в Стаята за отдих и не бяхме видели Ректора да сипва отрова във виното. Тогава нищо такова нямаше да се случи…
Двамата поседяха мълчаливо на обраслия с мъх камък под надничащото през клоните на старите борове слънце и си мислеха колко ли време съдбата е плела паяжините си, за да ги доведе тук.
Не след дълго Уил вече беше в състояние да върви и те отново поеха по пътеката през притихналата гора.
Вървяха дълго — почиваха, тръгваха, отново почиваха, докато дърветата се разредиха и почвата стана по-камениста. Лира се допита до алетиометъра. Продължавайте да вървите, гласеше отговорът, това е правилната посока. По обяд стигнаха село, незасегнато от Привиденията. По хълмовете пасяха кози, лимонова горичка хвърляше сянката си върху скалистата земя, а в потока играеха деца, които се развикаха и хукнаха към майките си при вида на дрипавото момиче, бледото окървавено момче със свиреп поглед и изящната хрътка, пристъпваща до тях.
Възрастните ги гледаха с опасение, но се съгласиха да им продадат малко хляб, сирене и плодове срещу една от златните монети на Лира. Вещиците не се виждаха никакви, но двете деца знаеха, че тутакси ще долетят при най-малката опасност. Лира продължи да се пазари и една възрастна жена добави две манерки от козя кожа и хубава ленена риза. Уил смъкна с облекчение окървавената си фланелка, изми се в ледената вода на потока и легна да се суши на слънце.
Когато си отпочина, отново поеха на път. Сега местността беше по-сурова — трябваше да се крият под сянката на високи скали, вместо под широки кичести корони, а земята беше така нагорещена, че им пареше дори през подметките. Слънцето ги заслепяваше. Напредваха по склона все по-бавно, а когато последните лъчи докоснаха върховете на хълмовете и под тях се откри малка закътана долина, решиха да спрат за този ден.
Спуснаха се надолу по хълма, като едва не останаха без обувки, после трябваше да си проправят път през гъсти туфи недорасли рододендрони, тъмни лъскави храсти и пурпурни цветя, гъмжащи от пчели, докато най-сетне се озоваха на широка ливада, през която минаваше поток. Тревата беше висока до колене, изпъстрена със синчец, тинтява и очиболец.
Уил пи жадно от потока и се изтегна на тревата. Не можеше да остане буден, не можеше и да заспи. Главата му се въртеше, всичко сякаш беше обвито в мъгла, а ръката му пулсираше от жестока болка.
И което беше най-лошото, отново беше започнала да кърви.
Серафина я погледна, сложи още билки върху раната и стегна копринената превръзка по-силно отвсякога, но лицето й беше угрижено. Той не искаше да я пита нищо. Какъв беше смисълът? И двамата разбираха, че магията не е подействала.
Вече беше мръкнало, когато Лира се приближи и легна до него. Не след дълго се чу тихо мъркане. Демонът й, превърнат в котка, дремеше с подвити лапи само на крачка от него.
— Панталеймон! — прошепна Уил.
Демонът отвори очи. Лира не помръдна.
— Какво?
— Пан, ще умра ли?
— Вещиците няма да го допуснат. Нито пък Лира.
— Но магията не действа. Продължавам да губя кръв. Сигурно не е останало много. Кървенето не спира. Страх ме е…
— Лира не мисли така.
— Наистина ли?
— Тя мисли, че си най-храбрият боец, когото познава. Храбър като Йорек Бирнисон.
— Тогава по-добре да не показвам, че ме е страх. — Уил замълча за миг, после добави: — Мисля, че Лира е по-смела от мен. Тя е най-добрият приятел, когото съм имал някога.