Уил запали газовия котлон, разтопи маслото, изсипа яйцата в тигана и го завъртя, докато сместа покри дъното. Лира наблюдаваше нетърпеливо как разбърква яйцата и накланя тигана, за да се опържат равномерно, наблюдаваше и него — лицето, ръцете, голите рамене и ходила.
Когато омлетът беше готов, Уил го прегъна и го разряза на две с бъркалката.
— Намери две чинии — нареди той и Лира се подчини.
Изглежда беше готова да изпълнява нарежданията му, щом виждаше смисъл в тях, и Уил й каза да почисти някоя от масичките на тротоара, после изнесе храната и приборите, които беше открил в едно чекмедже. Двамата седнаха един срещу друг в неловко мълчание.
Лира излапа всичко за минута и започна да се върти на стола си и да се полюшва напред-назад, докато го чакаше и той да се нахрани. Демонът й отново се промени — превърна се в щиглец и започна да кълве някакви невидими трошици по масата.
Уил се хранеше бавно. Беше й дал по-голямата част от боба, но пак приключи много след нея. Заливът пред тях, лампите над пустия булевард, звездите в тъмното небе — всичко тънеше в бездънна тишина, сякаш на света не съществуваше нищо, освен тях.
През цялото време Уил мислеше за момичето. Беше дребна и слаба, но жилава и свирепа като тигрица. Бузата й беше насинена от юмрука му, но това като, че не й правеше впечатление. В изражението й имаше нещо детинско — особено, когато за пръв път отпи от кутията с кока-кола — и в същото време тъжно и уморено. Очите й бяха светлосини, а косата би трябвало да е тъмноруса, ако се измиеше. Защото ясно си личеше, че е мръсна, и миришеше, сякаш не се е къпала от доста дни.
— Как ти беше името? Лора? Лара? — попита Уил.
— Лира.
— Лира… Златоуста?
— Да.
— Къде е твоят свят? И как попадна тук?
— Пеша — сви рамене тя. — Имаше мъгла и не знаех накъде вървя. Но поне знаех, че отивам в друг свят. Видях го чак когато мъглата се разсея.
— Какво каза за праха?
— О, да, Прахът. Искам да разбера за него. Но тоя свят като че ли е празен. Няма кого да питам. Тук съм от… не мога да кажа точно, но три или четири дни. И няма никой.
— Какво искаш да разбереш за праха?
— Не е обикновен прах, а по-особен.
Демонът отново се промени. Направи го мигновено и от щиглец се превърна в плъх, огромен черен плъх с червени очи. Уил го изгледа с опасение и Лира улови погледа му.
— Ти имаш демон! — решително заяви тя. — Вътре в теб.
Уил не знаеше какво да каже.
— Имаш — продължи Лира. — Иначе нямаше да си човек. Щеше да си… наполовина мъртъв. Веднъж видяхме едно дете, на което му бяха отрязали демона. Ти не си като него. Даже и да не знаеш, че имаш демон, той е в теб. Отначало се уплашихме, когато те видяхме. Помислихме те за призрак или нещо такова. Но после видяхме, че не приличаш на призрак.
— Защо казваш видяхме?
— Говоря за мен и Панталеймон. За нас. Твоят демон не е отдели от теб. Той е част от теб. Вие двамата сте част един от друг. А в твоя свят има ли някой като нас? Или всички са като теб и демоните ви са скрити?
Уил се загледа в мършавото светлооко момиче и в демона плъх, който се беше сгушил в ръцете му, и се почувства безкрайно самотен.
— Уморен съм — каза. — Отивам да си легна. Ти мислиш ли да оставаш в този град?
— Не знам. Трябва да разбера някои неща. В този свят сигурно има някакви учени. Все трябва да има някой, който да знае за Праха.
— В този свят може и да няма. Но аз идвам от едно място, наречено Оксфорд. Там има много учени, а ти търсиш точно такива.
— Оксфорд ли? — извика тя. — Аз живея в Оксфорд!
— Значи и в твоя свят има Оксфорд? Но ти не идваш от моя свят.
— Не — решително заяви Лира. — Съвсем друг е. Но в моя свят също има Оксфорд. Ние и двамата говорим английски, нали така? Близко е до ума, че и други неща ще си приличат. Ти как премина отсам? Някакъв мост ли има, или е нещо друго?
— Нещо като прозорец във въздуха.
— Покажи ми го.
Това не беше молба, а заповед. Уил поклати глава.
— Не сега. Спи ми се. Среднощ е.
— Тогава ще ми го покажеш сутринта!
— Добре, ще ти го покажа. Но й аз имам работа за вършене. Ще трябва да си търсиш сама учените.
— Какво по-лесно от това! Познавам ги като петте си пръста.
Той сложи чиниите една в друга и се изправи.
— Аз сготвих, сега е твой ред да измиеш чиниите.
Лира го изгледа недоумяващо.
— Да измия чиниите? Тук има милиони чисти чинии! Пък и не съм слугиня. Няма да ги мия.
— Тогава няма да ти покажа тунела.
— Сама ще го намеря.
— Няма, скрит е. Никога няма да го откриеш. Слушай, не знам колко време ще можем да останем тук. Ще трябва да се храним, затова ще вземаме каквото намерим, но ще почистваме и ще поддържаме ред, защото така трябва. Сега си лягам. Ще спя в другата стая. Утре сутрин ще се видим.