Мина доста време, докато потокът придоби обикновеното си състояние. В продължение на час влечугото полагаше непрестанно усилия да се отърве — силната му опашка продължаваше да пляска по водата и да я обръща на пяна, но вълните все повече и повече пълнеха разтворената му челюст и се стичаха в гърлото му.
Смъртта му бе неизбежна, нямаше никаква възможност за спасение.
И ето че грамадният труп на гавиала бе понесен от течението към океана, за да послужи на свой ред за плячка за акулите и другите морски чудовища, по-отвратителни и много по-свирепи от него.
Ще бъде излишно да споменаваме за безкрайната благодарност на капитан Редууд и голямата мъка, която изпитваше, че няма възможност да се отплати веднага на малаеца за неговия бърз ум, за себеотрицанието, с което се бе хвърлил срещу влечугото и бе раз-чекнал с бамбуковия прът челюстта му.
10. ПТИЦАТА ЗЕМЕКОПАЧ
Яденето само на плодове бе приятно за нашите приятели в много отношения, но тази храна не бе достатъчно питателна. Ирландецът казваше, че предпочита картофи с малко масло или парче жамбон, та макар и от стар вол.
Уви! Всички бяха съгласни, че едно парче прясно или солено месо щеше да бъде наистина по-полезно за тях.
Но къде и как можеха да се снабдят с него?
Пълното съгласие между членовете на малката група корабокрушенци не разрешаваше въпроса, който си оставаше открит.
Капитан Редууд обходи навред гората, но в нея сякаш нямаше жива твар, повече от час се скита той между разлистените дървета, без да забележи някакво четириного или птица, а макар в реката да имаше риба и доста черупчести животни — в морето, нито Муртаг, нито Лало малаецът можаха да уловят нещо.
Желанието или по-точно необходимостта да ядат месо бе тъй настойчива, че започнаха да съжаляват, задето бяха оставили мъртвия гавиал да изчезне в океана.
Надвити от слабостта и отчаяни от неуспеха, те се отказаха да предприемат каквото и да било и се изтегнаха под дървото.
Когато сложиха вечерята, състояща се от дуриони, каквито бяха и двете предидущи трапези, стана дума за яйца и всички изпитаха силно желание да похапнат малко от тази благодатна и силна храна.
О! Само да има поне десетина!
Поне осем!
Поне шест! Или пет!
Но яйца не можеха да се намерят по-лесно от дивеч.
— Къде да търсим? — Муртаг нададе вопъл.
Храбрият ирландец считаше, че е способен сам да изяде повече от дузина, безразлично дали сварени или сурови, или пържени яйца. „Бих дал всичко, само да видя поне едно яйце — простена той на себе си, — макар че бих изял цял кош, та дори да са яйца на лебед или камилска птица! Големината няма да ме уплаши! Но как да ги намеря тия пусти яйца?“
— Лесна работа — каза Лало малаецът. — Не чухте ли, че тази нощ писна тавонът?
— Това е едра птица. Като пуйка. Добре я чух! — каза ирландецът. Издаваше стонове като моите… Като човек, който умира!
Хенрих каза:
— Да, наистина, и аз си спомням, слушах стенания през цялата нощ. Беше дори досадно. Та това било значи птица? Но какво ни засяга нас сега?
— Гнездото на тази птица, Хенрих — каза Лало, — не може да бъде далече. Тавонът си вие гнездото в пясъка до самия морски бряг. Утре заран ще го потърся и по всяка вероятност ще го намеря.
Наистина, цялата нощ, която бе преминала в ослушвания, всички от групата бяха чули някакъв оплаква-телен глас, който им бе подействал доста неприятно.
Капитан Редууд си бе помислил, че пясъците на Борнео се огласят от малки морски птици, но съвсем не се бе досетил, че е възможно в тях да бъдат открити гнезда, пълни с яйца.
Щом се показа сияещото огромно слънце, всички вече бяха на крак с надеждата да убият поне две-три чайки. Но птица не се виждаше наоколо, колкото и да се взираха, да молеха небето.
Тогава Лало реши, че не големи морски птици са смущавали нощта им, ами горски птичета са идвали на брега, за да снесат яйцата си.
Отново надежда!
Отново вслушване и трескав трепет с леко отворени гладни уста.
Изведнъж забелязаха цяло ято птици.
Бяха около петдесет. Вървяха с отмерени стъпки по пясъчния бряг сякаш бяха домашни, и се отправяха към някоя новозасята нива, за да си клъвнат по някое и друго зърно.
Бяха средно големи, с лъскави и черни пера, нежно обагрени в червено, гребенестите им глави и вирнатите опашки им придаваха голямо сходство с европейските птици.
Бяха няколко вида. Някои се приближаваха до вида на пуйките, а други си приличаха с фазаните.
Видът танегала между другите си особености имаше и тази, че снасяше яйцата си в пясъка и ги предоставяше на естественото излюпване.