Хърбърт Уелс
Остров Епиорнис
Човекът с белега на лицето се наведе през масата и погледна вързопа ми.
— Орхидеи? — попита той.
— Да, дреболия, няколко парчета — отговорих аз.
— Циприпедиуми?
— Почти само.
— А нещо ново? Няма? Така си и мислех. Бил съм на тези острови преди двадесет и пет, двадесет и седем години. Ако сте успели да откриете нещо — трябва да е съвсем ново.
— Аз не съм колекционер.
— Млад бях тогава — продължаваше той. — Боже, как скитах по света! — той изпитателно ме погледна. — Две години живях в Източна Индия и седем години в Бразилия. А след това се отправих в Мадагаскар.
— Известни ми са имената на някои изследователи — забелязах аз, предвкусвайки „ловджийска история“. За кого сте събирали?
— За Даусън. Интересувам се да узная, случайно не сте ли чували името Бътчер?
— Бътчер… Бътчер? — смътно си спомнях, че ми се е мяркало това име. И изведнъж се сетих: „Делото Бътчер срещу Даусън“ — Разбира се! — възкликнах аз. — Значи, вие сте този същият човек, който ги съди да му изплатят заплатата за четири години и който бил изхвърлен на необитаем остров.
— Ваш покорен слуга — промълви, кланяйки се, човекът с белега. — Интересен случай, нали? Именно аз спестявах малък капиталец там на острова — това ставаше някак от само себе си. А те дори не можеха да ме уволнят. Тази мисъл много ме забавляваше, докато живеех там. Изчислявах състоянието си — огромно състояние, — рисувайки красиви фигури по този дяволски остров.
— Чакайте, а как се случи това? — попитах аз. — Нещо не си спомням…
— Добре!… Чували ли сте за епиорниса1?
— Разбира се. Преди около месец, точно преди да замина, ми разказваха за тази нова находка. Изкопали пищялна кост, дълга почти три метра. Ей, че чудовище!
— И какво още! — възкликна човекът с белега. — Тази птица беше истинско чудовище. Синдбадовата птица Рох е нищо в сравнение с нея. Но кога са намерили тези кости?
— Преди три-четири години, като че ли в деветдесет и първа. Защо?
— Как защо? Та нали аз ги намерих преди двадесет години. Ако Даусън не бе вършил тези щуротии със заплатата ми — какъв шум щяхме да вдигнем! Та аз не съм виновен, че течението отнесе тази проклета лодка — той помълча. — Мисля, че това е същото място. Нещо като блато, на деветдесет мили северно от Антананариво. Водата там е такава, че в нея нищо не се разваля. Солена е и мирише на креозот2. А дали им се е отдало да намерят още яйца? Тези, които аз намерих, достигаха до половин метър. Открих ги случайно. Тръгнахме да търсим яйца, аз и двама туземци, на една от техните допотопни лодки и точно тогава намерихме костите. Имахме палатка и провизии за около четири дни. Интересно, преди колко ли време са живели тези епиорниси. Няма съмнение, че яйцата, които намерихме, бяха така пресни, сякаш току-що са ги снесли. Съвсем пресни! Когато ги пренасяхме в лодката, един от негрите ми изпусна едно на камъните и то се счупи. Здравата го напердаших този негодник! Но яйцето беше прясно, като че ли наистина току-що е снесено. А птицата беше умряла преди около четиристотин години. Момъка го ухапа скрипя3! Но аз не за това… Цял ден се ровихме из калта и измъкнахме яйцата невредими. Бяхме се изпоцапали с отвратителната черна гадост и, разбира се, доядя ме. Доколкото ми е известно, това бяха единствените яйца, извадени без нито една пукнатинка. Разбира се, този идиот ме ядоса — та тричасовият ни труд отиде на вятъра заради някаква си скрипя! Здравата си изпати от мен.
Човекът с белега измъкна глинена лула. Подадох му кесията си с тютюн. Той машинално натъпка лулата.
— А какво стана с другите? Успяхте ли да ги донесете? Не си спомням…
— Тъкмо сега започва най-интересното. Бяха ми останали още три. Три съвсем пресни яйца. И ние ги сложихме в лодката, а аз се запътих към палатката да си сваря кафе. Моите езичници оставих на брега: единият от тях се занимаваше с раната си, а другият му помагаше. И през ум не ми минаваше, че тези пройдохи ще се възползват от положението, в което бях попаднал, и ще предприемат нещо срещу мен. Но вероятно отровата на скрипята и ритникът, с който го наградих, бяха озлобили единия — въобще си беше много зъл — и той надумал другия. Помня, седях и пушех. Бях сложил вода да се грее на спиртника, който винаги вземам със себе си при такива експедиции. А същевременно се любувах на залеза над блатото. То беше цялото на ивици, някакво черно и червено, като кръв, просто картина! А в далечината ей такива планини — мъгливи, сиви, и над тях небето, като огнена пещ. А на десетина метра зад гърба ми тези проклети езичници, въпреки околната тишина и покой, се наговорили да избягат и да ме оставят сам, с провизии за три дни, палатка и с една единствена малка бъчвичка вода. Чух някакъв стон зад себе си, гледам — а те вече плуват в лодката на около двадесет метра от брега. В същата секунда разбрах какво се е случило. Пушката ми беше в палатката и при това нямаше куршуми, а само сачми. Те знаеха това. Но в джоба си имах малък револвер, извадих го и затичах към брега. — Назад! — заревах аз, размахвайки револвера. Те заломотиха нещо и този негодник, който счупи яйцето, започна да ми се подиграва. Прицелих се в другия, който не беше ухапан и гребеше, но не улучих. Започнаха високо да се смеят. Но аз още не се предавах. Съзнавах, че не бива да губя самообладание и се прицелих отново. И този път негърът подскочи. Сега вече не се смееше. Третия път го цапнах в главата и той полетя през борда заедно с веслото. Сполучлив изстрел за такъв револвер. Негърът веднага потъна. Започнах да викам на другия да се върне, но той се сви на дъното на лодката и не отговаряше. Тогава изстрелях по него всичките си патрони, но нито един дори не го закачи. Признавам си, чувствувах се кръгъл идиот. Бях останал сам на този отвратителен черен бряг, зад мен се простираше равното блато, а отпред гладкото море, позахладяло след залеза, а дяволската лодка се отдалечаваше все по-навътре в морето. Право да си кажа, в тази минута проклинах всичко на света — и Даусън, и музеите, и всичко останало. Виках на негъра да се върне и най-после закрещях яростно. Оставаше ми едно — да заплувам след лодката, рискувайки да срещна акули. Отворих ножа си, захапах го със зъби, свалих дрехите си и влязох във водата. Но щом се озовах във водата, лодката веднага изчезна от погледа ми, макар че, както ми се струваше, плувах, пресичайки пътя й. Надявах се, че човекът в лодката е твърде изтощен, за да я управлява, а тя сама не ще измени посоката си. И неочаквано тя се показа отново на хоризонта, някъде на югозапад. Последните отблясъци на залеза бяха загаснали и нощният мрак се промъкваше… В синевата се показаха звезди. Плувах като шампион на състезание, макар че ръцете и краката ме боляха от умора.
1
Епиорнис — Гигантска птица, живяла преди няколко столетия на остров Мадагаскар, наричана от туземците Воромпатра. Подобно на щрауса не е могла да лети. Била е висока около 3 — 3,5 метра и е тежала над половин тон. Яйцата й (намерени са останки) са били 32 см високи и 22 см широки. Вместимостта на едно яйце от епиорнис е била около 9 литра — колкото на 150 едри кокоши яйца. От едно такова яйце би могло да се приготви омлет за 75 души. Многократно са намирани яйца от епиорнис в пясъчните дюни и в блатата на южната и югозападната част на остров Мадагаскар. Те са били съвсем пресни, сякаш са току-що снесени. Епиорнисът е бил водна птица, обитаваща горските блата. Причина за измирането на епиорниса вероятно е рязкото изменение на климата на остров Мадагаскар — намаляването на дъждовете и пресъхването на блатата. Възможно е тази гигантска птица да е изчезнала през миналото столетие. До 1867 г. местните жители (малгашите) са поддържали, че в най-отдалечените гори на острова още има воромпатри.
2
Креозот — Маслена течност с неприятен дъх и жълтеникав цвят, която се получава обикновено при сухата дестилация на буковата дървесина и се употребява в медицината и техниката.
3
Скрипя — Малко членестоного животно, подобно на стоногите, с множество разперени встрани дълги крака.