И растеше. Растеше почти пред очите ми. Никога не съм обичал особено обществото и неговите спокойни, кротки обноски ми допаднаха. Почти две години ние бяхме щастливи, ако може да бъде човек щастлив на този остров. Живеех безгрижно, знаейки, че заплатата ми е осигурена, че се трупа при Даусън. От време на време в далечината се появяваше платно, но нито един кораб не се приближи към нас. Аз се развличах, като украсявах острова с фигури от морски таралежи и черупки от миди и охлюви с най-чудновати форми. С големи букви направих надпис: „Остров Епиорнис“. Понякога лежах на земята, наблюдавах птицата, как гордо се разхожда и все расте, расте. След първото сменяне на перата той разхубавя, израсна му синя брадичка и гребен, а на опашката му се появиха много зелени пера.
При буря и в дъждовни дни се прибирахме в колибата, която бях построил от бившата лодка, и му разказвах всякакви измислици за приятелите ми в родината. А след буря скитахме из острова, търсехме не е ли изхвърлило морето някаква плячка. Идилия, нали? Ако имах тютюн, животът ми просто щеше да бъде райски.
Но в края на втората година нашият райски живот се помрачи. Петкан беше вече израснал на височина повече от четири метра, с голяма широка глава, наподобяваща кирка, с огромни тъмни очи, заобиколени с жълта ивица и поставени съвсем близо като на човек, а не така, както при кокошките — отстрани. Разкошните му пера, не такива траурни както на щрауса, по цвят и форма по-скоро приличаха на перата на казуара. И точно по това време той започна да се ежи, да надува гребена си и да проявява отвратителния си характер.
Веднъж, когато рибата упорито не кълвеше, той се заразхожда около мен със замислен и странен вид. Реших, че може би отново е ял от краставиците или нещо друго такова, но не, той просто изразяваше недоволството си. Аз също бях гладен и когато най-после извадих рибка, реших да я изям сам. Този ден и двамата бяхме в лошо настроение. Той посегна и грабна рибата, аз го ударих с юмрук, за да го накарам да се махне. И тогава се нахвърли върху мен… Боже мой! Награди ме ето с това…
Разказвачът показа своя белег.
— После ме ритна. Ритна ме като товарен кон. Скочих и като видях, че няма намерение да се успокои, затичах колкото имах сили напосоки, прикривайки лицето си с ръце. Но той тичаше на тромавите си крака по-бързо от състезателен кон, риташе ме с краката си и ме кълвеше по тила със своята кирка. Спуснах се към лагуната и влязох до шия във водата. На брега той се спря — не обичаше да мокри краката си и започна да кряска като прегракнал паун. След това затича назад-напред по брега. Да си призная, чувствувах се унизен, като гледах как надменно се държи това проклето изкопаемо. Главата и лицето ми бяха в кръв, а тялото ми от синините се беше превърнало на пихтия…
Реших да преплувам до отвъдната страна на лагуната, докато се успокои. Покатерих се на най-високата палма и седях там, размишлявайки за случилото се. Никога, нито преди, нито после, не съм претърпявал такава обида! Неблагодарна твар. Грубо създание! Обичах го като роден брат, измътих го, отгледах го. Дългокрак изрод, допотопна птица! А аз, човекът, царят на природата и така нататък…
Надявах се, че след известно време ще разбере всичко и ще се засрами, че се е държал така безобразно. Мислех си, че ако хвана няколко хубави рибки и се приближа просто до него и му ги предложа, може би ще се опомни.
Трябваше да мине доста време, за да разбера каква злопаметна и неотстъпчива може да бъде допотопната птица. Ей че злоба!
Страните ми пламват от срам, щом си спомня какви унижения и обиди търпях от това дяволско чудо. Опитвах се да прибягна до насилие. Хвърлях по него отдалеч парчета кораби, но той ги гълташе и нищо повече. Веднъж запратих срещу него отворения си нож и едва не го загубих, добре поне, че беше доста голям и моят красавец не можа да го глътне. Опитвах се да го моря с глад и престанах да ловя риба, но той започна да събира червеи по време на отлива и все някак поминуваше. Половината от времето прекарвах, потопен до шия във водата на лагуната, а останалото — по палмите. Положението ставаше непоносимо. Не знам, случвало ли ви се е някога да спите на палма? Там ме измъчваха най-диви кошмари. И какъв позор! Из моя остров се разхожда тази измряла твар с вид на надут херцог, а аз дори не мога да стъпя с крак на земята. Плачех от яд и умора. Направо му заявявах, че не желая някакъв проклет анахронизъм да ме преследва. Предлагах му да се пръждоса оттук и нека кълве с клюна си някой мореплавател от неговата епоха. Но в отговор той само тракаше с клюна. Невъзможен изрод: само крака и шия!
Не бих искал да ви разказвам колко дълго време продължи това. Бих го убил по-рано, ако знаех как. Но най-после си спомних един начин, известен в Южна Америка. Овързах рибарските си нишки с водорасли и дървесни влакна и изплетох здраво въже, дълго около единадесет метра, а на краищата му превързах по едно голямо парче корал. След това бързо завъртях въжето над главата си и го метнах срещу него. Първия път не улучих, но при следващия въжето закачи краката му и се уви няколко пъти около тях. Той се строполи. Изскочих от водата и започнах да му режа гърлото с ножа.