С новата кола и парите в банката Брус напусна Флорида и се отправи на своето литературно пътешествие, което очакваше с растящо нетърпение. Нямаше план. Пътуваше на запад и решаваше ден за ден дали да завие на север към Пасифика, после на изток, после на юг. Времето нямаше значение, нямаше крайни срокове. Търсеше независими книжарници и когато откриеше някоя, оставаше за ден-два, пиеше кафе, четеше и дори обядваше там, ако вътре имаше кафене. Обикновено успяваше да притисне собственика за информация. Обясняваше, че обмисля да купи книжарница и, честно казано, се нуждае от съвет. Отговорите бяха най-различни. Повечето хора, изглежда, харесваха работата си, дори онези, които имаха опасения за бъдещето. Търговията с книги беше много несигурна заради разширяващите се вериги и интернет и криеше много неизвестни. Разказваха се ужасни истории за утвърдени вериги книжарници, които са принудени да напуснат бизнеса, когато близо до тях се появи голям магазин. Някои от независимите обекти, особено в колежанските градчета, които бяха твърде малки за веригите, процъфтяваха. Други, дори в големите градове, пустееха. Имаше малко нови книжарници, които въодушевено да поддържат традицията. Съветите бяха най-различни и непоследователни и варираха от обичайното „Търговията на дребно е безпощадна“ до „Заемай се, ти си само на двайсет и три“. Неизменно обаче хората, които даваха съвети, обичаха работата си. Обичаха книгите, литературата и писателите, цялата издателска среда, и бяха склонни да отделят много часове на клиентите си, защото смятаха, че имат благородно призвание.
В продължение на два месеца Брус обикаляше страната в безцелно търсене на следващата независима книжарница. Книжарят от един град понякога познаваше трима други в щата и така нататък. Брус се наливаше с литри силно кафе, прекарваше часове с писатели на турнета, купуваше десетки книги с автографи, нощуваше в евтини мотели, понякога с някоя запалена читателка, с която току-що се беше запознал, прекарваше часове с книжарите, склонни да споделят опита и съветите си, пиеше лошо вино по книжните премиери само с неколцина присъстващи, правеше стотици снимки отвън и отвътре на книжарниците. Изписа многобройни листове с бележки и си водеше дневник. В края на това приключение, изчерпан и капнал от шофиране, беше изминал почти хиляда и триста километра за седемдесет и четири дни и бе посетил шейсет и една независими книжарници, всичките различни. И реши, че има план.
Върна се на остров Камино и завари Тим, където го беше оставил — в кафенето да сърба еспресо и да чете вестник, с още по-измъчен вид отпреди. Отначало Тим не си го спомни, но после Брус каза:
— Мислех да купя книжарницата ти преди няколко месеца. Искаше сто и петдесет хиляди.
— А, да — опита се да поважничи Тим. — Намери ли парите?
— Отчасти. Днес ще ти напиша чек за сто хиляди, а двайсет и пет хиляди ще ти платя след година.
— Хубаво, ама това е с двайсет и пет хиляди по-малко, отколкото поисках.
— Само толкова имам, Тим. Ако искаш. Намерил съм и друга книжарница, която се продава.
Тим се замисли за секунда, после бавно протегна дясната си ръка. Скрепиха сделката с ръкостискане. Тим се обади на адвоката си и му каза да придвижи бързо нещата. Три дни по-късно документите бяха подписани и парите — преведени. Брус затвори книжарницата за едномесечен ремонт и използва времето за ускорен курс по търговия с книги. Тим с удоволствие споделяше знанията си относно всички страни на търговията, а също клюки за клиентите и за повечето други търговци в центъра на града. Имаше собствено мнение по повечето въпроси и няколко седмици по-късно Брус с нетърпение очакваше старецът да си тръгне.
На първи август 1996 г. книжарницата отвори с гръм и трясък. Подбрана публика пиеше шампанско и бира и слушаше реге джаз, а Брус се наслаждаваше на мига. Поставил бе началото на амбициозното си приключение, а „Бей Букс — нови и редки издания“ вече беше в бизнеса.
2
Интересът му към редките издания се породи случайно. Когато научи ужасната новина за смъртта на баща си вследствие на сърдечен удар, Брус се върна вкъщи в Атланта. Всъщност това не беше точно къщата му — никога не се беше задържал за дълго в нея, — но там беше настоящият и последен дом на баща му, човек, който се местеше често, обикновено заедно с някоя страховита жена. Господин Кейбъл се беше женил два пъти и беше проклел брачната институция, но явно не можеше да живее, без някоя нещастна жена да му усложнява живота. Тях явно ги привличаше богатството му, но с течение на времето жените проумяваха, че той е безнадеждно увреден от двата си кошмарни развода. За щастие, поне на Брус, последната му приятелка току-що се беше изнесла от къщата и там нямаше любопитни очи и ръце.