Възцари се мъчителна пауза, после някой промърмори: „Виж ги тия мъченици на идеята!“, и избухнаха смях и безкрайни шеги на тема, кого къде ще опандизят болшевиките, когато идеята на живота им се осъществи и този жалък бардак, тяхната лекомислена прекрасна родина, се слее с онова огромно уродливо чудовище, тяхната прародина.
Последва обсъждане на подробностите на проекта. Дали да поемат краен риск и да пратят на ралито коли, украсени с лозунги на СОС? Ето ви формалната заявка за новия съюз. Разбира се, целият остров вече знае за СОС, вестниците пишат, темата за СОС фигурира в токшоутата по телевизията: дали да го смятаме за нова партия или за дискусионен клуб, макар официално да не е създаден.
— Като имаме предвид плановете си за бъдещето — каза Лучников, — това ще бъде гениална заявка. Володечка се оказа не само мъченик, но и пророк. Браво, графе!
„Какви планове за бъдещето? — помисли си Таня. — Какви планове за бъдещето може да има тази въшлива компания?“ Зададе си този въпрос и веднага се улови, че този въпрос е шпионски.
— Интересно какво мисли по този въпрос мадам Татяна? — граф Новосилцев вдигна нагоре жълтите си вълчи очи.
— Мисля, че всички сте самоубийци — изрече студено Татяна. Очакваше да чуе смях, но в отговор последва толкова странно мълчание, че тя не издържа, отиде до края на своя балкон и погледна долу. Всичките седем-осем мъже стояха прави и мълчаливо вирнали глава, гледаха към нея, а тя за пръв път си помисли, че те са невероятно красиви с всичките им плешиви темета и бели коси, млади са като декабристи.
— Таня, вие далеч не сте първата, на която хрумва това — най-сетне прекъсна мълчанието графът.
Андрей се насили да се разсмее:
— Сега ще каже: Гадове, ояли сте се и вече се чудите какво да правите.
— Гадове — каза Таня. — Не мога да разбера всичките ви там сложни съображения, но че сте се ояли и се чудите какво да правите, това е определено.
Тя засили звука на футболния коментар, отиде в дъното на своята пещера и взе купчина френски модни списания. Не за пръв път угасяше в себе си внезапно лумващото раздразнение срещу Лучников, но ето че сега за пръв път ясно осъзна — той я дразни. Любовта си отива. Нима любовта си отива? Започна да я завладява униние, то заля с мътносиво гланцираните страници на списанията и екрана на телевизора, където на нашите тъкмо им бяха вкарали идиотски гол и сега те се влачеха към центъра, за да започнат отново цялата тая разхайтена игра срещу определено по-силния противник.
Андрей идваше при нея всяка нощ и тя винаги го приемаше, и те стигаха до оргазъм синхронно, както и преди, и след това настъпваха няколко минути нежност, а после той изчезваше някъде в недрата на своя огромен вигвам, скиташе се там някъде, говореше по видеотелефона със служителите си, звънеше в различни страни, пишеше нещо, пиеше скоч, плискаше се във ваната и на нея започваше да й се струва, че не нейният любим току-що е бил при нея, а просто някакъв мъж бе поработил върху тялото й, едно хубаво, на прилично ниво я бе наебал, бе доставил наслада и на себе си, и на нея, а сега тя няма нищо общо с него, пък и той с нея. Разбираше, че трябва да разкаже на Андрей всичко: и за Сергеев, защо бе приела предложението му, и за озлоблението си, за Бакстър, за Востоков, че само тази искреност ще помогне срещу отчуждаването, но не можеше да говори за своите мъки с този „чужд мъж“ и се получаваше порочен кръг: отчуждението нарастваше.
На Лучников наистина не му беше много до Таня. След завръщането си от Съюза завари вестника не съвсем наред. Той все така процъфтяваше и тиражът продължаваше да се разпродава, но, уви, бе загубил онзи нерв, който само той можеше да му даде. Идеята за общата съдба и без Лучников се влачеше от страница към страница, но именно се влачеше, а не пулсираше с жива артериална кръв. Съветските съобщения и съветските теми ставаха скучни и формални, като да отбиваха номера, и за да видиш Съветския съюз с очите на свободния кримчанин, по-добре би било да вземеш в ръцете си „Слънцето на Русия“ или дори реакционния „Руски артилерист“.
Когато се върна във вестника, първата работа на Лучников беше лично да хване перото. На страниците на „Куриер“ започнаха да излизат негови очерци за пътешествието му в „страната на чудесата“, за примитивизма на съвременния съветски живот, за бягството на интелигенцията, за потиснатостта на останалите и за раждането на нова „непотиснатост“ за тоталните лъжи в средствата за масова информация, за консервативността на ръководството. Той ежедневно се обаждаше в Москва на Беклемишев и искаше все повече и повече критични материали. Негласният засега център на още необявения, но вече съществуващ СОС смяташе, че в навечерието на историческия избор те нямат право да крият нито капчица истина за тази страна, за тяхната страна, за великата държава, в която приканват да се влее островния народ, народа, който досега се е смятал за руски, народа, който е трябвало да си даде пълен отчет, чия съдба смята да сподели.