Пикът на революционния биопсихологически процес остана в миналото. Сталин издъхва, това е несъмнено, цялата ни страна е застанала на прага на нов, може би още по-тайнствен от революцията исторически период, подготвен ни от Провидението. Да забравим ли нищожния Сталин? Не, не можем да го забравим, защото и след като окончателно е издъхнал, той може да победи.
Имаме чувството, че в Русия сега се води борба на две могъщи течения. Ако Сталин победи, ще се зароди страшно тоталитаристично общество, стада без мисъл в главата, неосъзнаващи своето сталинско нищожество, понесли гибел към всички простори на земята. Ако Сталин загуби, Русия може да се превърне във велико творческо съдружие на хора, които разговарят с Бог, не забравят нито своите, нито чуждите страдания и завинаги пазят спомена за властта на нищожествата, за кръвта и лъжата, за сталинщината.
Всяко събитие, което се случва сега в Русия, трябва да се разглежда от гледна точка на борбата между тези две течения. Да вземем например едно от най-забележимите: емигрирането на евреите и осъществяваното под този флаг бягство на измъчената от всичките сталински десетилетия на обществено презрение интелигенция. От една страна, това е вид антисталински поток — кой би допуснал само преди десет години, че на хората ще бъде разрешено сравнително лесно да напускат „крепостта на социализма“ и да се преселват в други страни? От друга страна, този поток е в руслото на сталинщината: изхвърляне извън пределите на страната на критично мислещата група хора, на всички, „които надигат глава“, на всички, които пречат на същия този биопсихологически процес. Ще бъде ли позволено на заминалите да се връщат, да заминават и отново да се връщат, ще преодолеем ли ксенофобията, ще осъзнаем ли себе си в семейството на хора, където не те удрят по челото с облизана идеологическа лъжица?
Трудно е да си представи човек по-отговорен и важен период в бъдещия живот на нашето немислимо общество. Юбилеят на отрепката Й. В. Сталин е още един повод за размисъл. Ще стигнат ли силите на нашия народ да препогребе зловонните останки и да ги превърне от източник на епидемия в своеобразен подхранващ тор за бъдещата демокрация?
В едно хармонично общество трябва да има и мнозинство, и малцинство както в социален, така и в биологичен аспект. Поредната загуба на малцинство може да стане погубваща за нова Русия. Ще успее ли новата голяма и силна група хора да не се разтвори в чорбата на „зрелия социализъм“, а да се превърне във фермент за новите живи антисталински процеси?
Господи, укрепи!
ГЛАВА ДЕВЕТА
Недонапареност
Във вече описаната по-горе свръхсекретна баня броят на „Куриер“ със статията „Нищожеството“ преминаваше от ръце в ръце. Не четяха на глас, защото всеки къпещ се някак осъзнаваше, че да четеш такова нещо на глас, би било кощунство. Тънките синкави страници на задморското издание, взето специално за настоящата среща от „спецотдела“ на библиотеката, шумоляха в ръцете. Бива си я хартията! С такива вестници и дефицитът на тоалетна хартия не е страшен. Някой току изпъшкваше, докато четеше статията, някой леко хъмкаше, най-сдържаните и сред тях, разбира се, „видната личност“ просто мълчаха, четейки — хвала на Аллаха, нервите им бяха ковани от стомана за пирони в хода на историята.
Марлен Михайлович, загърнат в огромен мъхнат шведски пешкир и отпуснат в шезлонга, посръбваше бира „Левинбрау“ и все пак внимателно следеше лицата на цялата компания, обвързана от никога неназован общ интерес, от съвместна разголеност и мръсотийка, която в наше време не се практикува в официалните кабинети. Най-често погледът на Марлен Михайлович се спираше на „видната личност“ и всеки път й отдаваше дължимото — зад такава маска никой не би проникнал.
Кузенков, разбира се, вече знаеше статията на Лучников наизуст — броят на „Куриер“ беше завчерашен. Вече беше успял да се подготви психически за днешната баня и сега спокойно очакваше въпроси, защото към кого, ако не към него, наблюдателя на Крим и „личен приятел“ на Лучников, щяха да бъдат отправени.
— Е, Марлуша, как ти се вижда тази работа? — най-сетне запита „видната личност“.
И отново нито с мимика, нито с интонация издаде отношението си към статията. С определено движение на тялото Марлен Михайлович сякаш започна да дава отговора си, но не бързаше да отвори уста: знаеше, че звуците, издадени от „видната личност“, волю-неволю ще нарушат общото мълчание и в последвалите реплики все нещо ще проличи, ще се мярнат някакви намеци, ще пробръмчи някакво настроение.