Така и стана — пролича: все пак и водчица бяха пийнали, и биричка, и поричките след сухата пара вече дишаха по-свободно.
— Завой на сто и осемдесет градуса? — реагира с полувъпрос Иван Митрофанович.
— Диалектик, ха — измуча Фьодор Сергеевич, явно ядосан на автора.
— И отправя молби към дядо Боже — усмихна се Актин Филимонович.
— Революцията, видите ли, изяждала чуждите деца — изхъмка Артур Лукич.
— Единственото, с което съм готов да се съглася — с обичайната си пламенност се изказа Олег Степанов, който през последните седмици беше редовен посетител тук.
Тоз-онзи също избуча, измуча, измънка по нещо, но „видната личност“ гледаше право към Марлен Михаилович, като с едва забележима усмивка показваше, че е успяла да оцени тактическата му пауза.
Марлен Михайлович знаеше, че от всички изтървани и уж съвсем небрежни реплики най-важната за „видната личност“ е била за „завоя на сто и осемдесет градуса“.
Проблемът за Лучников беше крайно мъчителен за Кузенков. Във всички свои устни доклади и бележки той представяше Андрей като сложна и противоречива личност, на която още не се е разкрила окончателната мъдрост на Учението, но която е искрен и самоотвержен приятел на Съветския съюз и страстен привърженик на идеята за обединяване на Крим с Русия, тоест „почти наш“.
Именно като „почти наш“ (и то толкова важен „почти наш“) Лучников беше приет в светая светих, в приятелския ермитаж на сухата пара. Обстоятелството, че май не бе оценил доверието, все още можеше да се обясни с особеностите на западната психология, на дворянското възпитание. Обаче последвалите номера? Изчезването му? Бягството му в затънтена Русия? Хлапашката игра на „стражари и апаши“ с изключително сериозната ни организация? Всичките му приключения из периферийните простори? И най-сетне, немислимото и досега неразбираемо чудовищно изчезване от страната, фантастичното преминаване през границата (къде? кога? по какъв начин?) и появяването му в Крим. Впрочем Марлен Михайлович би могъл да обясни дори тези „номера“ на някои хора в ръководството, не на всички, естествено, но на някои — неизживяно детство, авантюризъм, следи от все същото порочно възпитание… Но… Но най-важното беше, че след завръщането на Лучников в Крим „Куриер“ рязко смени направлението си. От отчетливо просъветски, тоест прогресивен, вестник той се превърна в истински орган на дисидентщината. Една след друга в него излязоха съвсем ненужни, извънредно едностранчиви информации, бележки, коментари и най-важното, всичко беше написано с намеци, в ироничен, че и направо подигравателен тон. И накрая — „Нищожеството“! Това вече наистина е прекалено. Само един чужд човек, а именно останка от белогвардейщината или вътрешен нравствен негодник, може да се отнесе толкова подло към нашата история, към човека, чието име за поколения съветски хора означава победа, ред, власт, па макар и насилие, но величествено, па макар и мрак, но Грандиозен. Да определиш като нищожества дейци на нашата история (пък и днешното ръководство не е поставено по-високо), е вражеска, елитарна, класово и национално чужда нападка. Но какво е станало с Лучников? — чудят се, естествено, другарите. Да не са го купили от ЦРУ? Да не е зарязал своята Идея за обща съдба?
Марлен Михайлович спокойно взе тежкия „Куриер“ (откровено казано, той обожаваше този печатен орган, беше луд по него), бързо прошумоля със страниците му и веднага след огромната, поместена на цяла страница обява за предстоящото „Антика рали“ намери статията „Нищожеството“.
— Ще ми се да ви прочета последния абзац, братлета. Ето, обърнете внимание: „Ще успее ли новата голяма и силна група хора да не се разтвори…“ Е, и по-нататък следва тази безумна метафора… „а да се превърне във фермент за новите… мм… ммм… процеси?“.
— Е, та? — попита Фатян Иванович. — По-нататък вече стига до дядо Боже! Не току-така носи кръстче. Религиозник.
— Почакай, Фатян Иванович — дръпна се от него Марлен Михайлович (от Фатян Иванович можеше да се дръпнеш). — В тази фраза се крие голям смисъл, братлета.
Той винаги се бе чувствал някак притеснен за обръщенията си към банската компания — официалното „другари“ тук явно не вървеше, а да каже „момчета“ (или още по-добре „приятели“) някак не му се обръщаше езикът. Ето защо на помощ му се бе притекло спасителното „братлета“, макар че и то звучеше някак леко неестествено и не намираше почва в компанията.