— От тази фраза, братлета, аз правя съвършено определения извод, че Лучников нито на йота не е променил позицията си, а, напротив, готви се за все по-решителни действия в рамките на формирания от него и цялата тази могъща група „съученици“ Съюз за обща съдба.
Отново се възцари сковано мълчание: първо, очевидно далеч не всички схванаха смисъла на казаното, второ, „видната личност“ още не се бе изказала.
— За чий хуй? — разпери в този момент ръце „видната личност“. (Красивата дума явно беше произнесена, за да се снеме напрежението, да се напомни на всички къпещи се, че се намират в банята, че не са на пленум или на съвещание.) — Едно не проумявам, приятели: на какво разчита самият тоя шибан Лучников в тая негова „Обща съдба“? На какво може да разчита — и шитна с пръст „Куриер“ — с такива ми ти възгледи?
Целта беше постигната — всички разцъфнаха в усмивки. Тъй де, за чий хуй? Шибано дворянче, да си я начука тая наглост. Мърси нашите светини — Революцията, Сталин… Амче той и в Унгария е бил, момчета, стрелял е по нашите воини изпод разни бъчви. За чий хуй се е засилил да действа, какво ще получи в съветски Крим?
— Там е работата, братлета, че той на нищо не разчита — каза Марлен Михайлович. — Преобърната класова психика. Понякога стигаш до задънена улица, до истеричен идеализъм, до ебал съм ви майката.
— Ах, колко не на място и колко неправилно употреби Марлен Михайлович тук красивата експресия, този изблик на народна енергия. Още и още веднъж Марлен Михайлович показа, че не е съвсем „наш“, че е някак странно не наш в банята.
— Може ли да те попитам нещо, Марлен Михайлович? — изведнъж го хвана за рамото Олег Степанов и яростно впи поглед в очите му. Кузенков знаеше, че този новак вече има право и на „ти“, и на хващане за рамото, и дори на ей такова впиване на поглед в хорските очи. През изтеклите седмици Олег Степанов беше станал директор на идеологическия институт и член на бюрото на градския комитет.
— Може ли да те попитам нещо? — повтори Олег Степанов. — „Нова и силна група хора“ — така ти наричаш населението на Крим, което би се вляло в СССР ли?
— Да, правилно сте разбрали — Марлен Михайлович не можа да надвие себе си и с движение на рамото махна ръката на Степанов, макар да разбираше, че именно това не бива да прави, че не е тактично и дори е вредно и такова високомерие, проявено към новия любимец, едва ли ще хареса на „видната личност“.
— Значи петмилионна пета колона от дисиденти? — вече беше невъзможно да се отдръпне от пламтящите очи на Степанов. — Вашият Лучников иска да ни взриви отвътре, както навремето Тито искаше да влезе в Кремъл със своите хайдуци, така ли?
— Недейте да преобръщате един толкова сложен проблем с главата надолу — намръщи се Кузенков. — Та вие не сте глупав човек, Степанов…
— Майка ви Анна Марковна ли ви е научила така да усуквате? — любезно усмихнат, попита Степанов.
Ето на. Неочаквано и болезнено под лъжичката. Те винаги са знаели всичко за мен. Винаги всичко. И за горката ми майчица, която гледа колкото може по-рядко да се обажда от Свердловск, за да не засекат едва доловимия й акцент, и за всичките ми роднини по тази линия. Какво пък, трябва да приема боя с открито забрало.
— Майка ми — каза той, като стана и хвърли пухкавия пешкир в шезлонга, тоест разголвайки се напълно и леко наведен към Степанов. — Майка ми, Анна Макаровна Сискина…
— Сискинд — Степанов се изкиска, макар да си пролича, че го е хванало шубето, че ужасно се страхува от плесница, защото няма да отвърне със същото, не знаеше как се държат тук в такива случаи. — Анна Марковна Сискинд… ама вие какво така, Марлен Мих…
— Та, казвам, майка ми ме е научила не да усуквам, а да давам отпор на самозабравили се нахалници, дори и на откачилите на тема „черна сотня“…
Безстрашната ръка замахна, а позорно трепналата буза се прикри с лакът, тоест плесницата фактически се състоя, макар за щастие не съвсем, защото тъкмо навреме се намеси ленивият бас на „видната личност“:
— Я се ебете в гъза, момчета — избуча тя. — Я зарежете тия навици да четете белогвардейски вестничета в банята… Амче ние с тия вестничета направо фамилията ще си разкатаем. Не бива така, Олеша, не бива… — мек, ласкав упрек към Степанов, сякаш той бе донесъл „белогвардейския“ вестник, а не Кузенков по молба на самата „видна личност“. — Ама и ти, Марлуша — ласката в гласа май понамаля, но все още я имаше, да, имаше я. — По-добре следващия път да ни донесеш „Сваляча“ да погледаме женски, да ги сравним с нашите…
Тук наричаха „Сваляч“ руския вариант на „Плейбой“, който прочутият Хю Хефнер издаваше на Острова, разбира се, не без участието на „Компания Куриер“, всъщност именно Лучников бе донесъл от поредното си московско пътешествие думичката „сваляч“ като аналог на „плейбой“. Навремето Марлен Михайлович, наблюдателят за Острова, който съответно имаше в сейфовете си и това издание, донесе „Сваляча“ във финската баня и предизвика страхотен взрив от живителни мераци. Ех, списанийце, това се казва списанийце! Да можеше да си го имаме за вътрешно ползване, не за масите, естествено, народът не бива да се разсейва, но за ръководството е много полезно.