Защо обаче той самият не ме пита за нищо? Тя внезапно почувства остра и сякаш желана неприязън към Лучников. Никога за нищо не я е питал, вкопчи се тя изведнъж в тази нова за нея мисъл, смесена с жал към него. Никога не я е питал за миналото й, за родителите й например или за спорта, за децата, дори за Саша, който спокойно може да бъде негов собствен син. Само я чука и се майтапи, нито една сериозна дума, и така — винаги, той — никога… Като употребяваше наум тези окончателни думи, Таня разбираше, че ако говори за миналото, те са несправедливи — по-рано я бе питал за различни неща, сега не я пита за нищо.
И изобщо как се държи той, този самоуверен „господар на живота“, как се държат приятелите му? Колко просто и с лекота си вършат тези свои работи, неща, от които на нормалните хора свят би им се завил? Супермени и най-супер сред тях е Андрей. Той изобщо се чувства непогрешим, никога в нищо не се съмнява, сякаш няма страх от нищо, сякаш дори за миг не се замисля, че около него плетат мрежи всичките така наречени разузнавания, че те може би слушат всяка негова дума и снимат всяко негово движение, че може да са вкарали в леглото му и любимата жена, че може би дори ей онова вертолетче, синьото, дето се слива с небето, дето всеки ден провлачва покрай кулата на „Куриер“ рекламата на някакъв тъп сапун „Алфузов — all fusion“94, снима с някаква безумна оптика всички предмета във вигвама, всичките тия идиотски листчета на деска, тоест на бюрото, дори може би и кондомчето, което той тази сутрин небрежно хвърли след употребата на теракотения под край ваната, а пък ваната нали виси над главите им; в цялата тая „хавра“ няма нито една стена, само някакви нагъващи се и разгъващи се екрани, никой не може да се оправи с всичките тия бутони, как пък можа да му хрумне да се настани в такава чудесия, само и само да смае света, ах вие, надути типове, ах вие, фукльовци!
Така, след като даде воля на натрупалото се в нея напрежение и изпита от това дори известно удовлетворение, Таня си допуши цигарата, показа кукиш на невинното сапунено вертолетче и тръгна да пазарува.
Ето тези занимания в Симфи все още й доставяха страшно удоволствие и временно я сдобряваха с живота. Свръхизобилието на гастрономическите аркади „Елисеев-Фошон“; лекичкото умиротворяващо движение със сладката телена количка покрай щандовете, отрупани с пъстроцветни опаковки с всевъзможни ястия, през невероятните със свежестта и пикантността си „морски дарове“ и накрая — покрай хавайските ядки „Макадамия“ а най-вероятно едва започвайки с тях; едно движение под съпровода на тиха и изключително приятна музика; Татяна беше готова да идва тук до безкрай. Всяка московска домакиня несъмнено би рухнала в безсъзнание сред тези аркади, за домакините от периферията да те е страх и да помислиш.
Татяна беше „излизаща“ вече от много години и за нея тези припадничави състояния в капиталистическите „манджарници“ бяха отдавна отминал етап. По-рано, в доандреевския живот, тези супермаркети я възхищаваха, но я дразнеха с недостъпността си. Опитай се например да купиш коктейл от скариди, след като той струва колкото тениска „Лакост“. Сега тези разходки бяха абсолютен кеф за нея! Просто не мислиш за пари, дори всъщност изобщо нямаш пари. Подаваш на продавачката, която ти се усмихва още отдалеч, пластмасова картичка на „Симфи-кард“ с някаква перфорация, тя пъха тази картичка в някакъв компютър и готово! Оставяш покупките и пресичаш улицата до бар „Аничков мост“ да вълнуваш събиращите се там за аперитив кримски (или както казват тук, „руски“) офицери. До него се намираше Главният щаб на форсиз и офицерите, рядко галантни и ловки джентълмени, сякаш изобщо недокоснати от процъфтяващия на острова хомосексуализъм, обичаха да се събират тук. Намираш покупките си вече вкъщи — доставени са от коллабоя, тоест от разсилния.
Касиерката върна на Таня картичката, още веднъж широко се усмихна — от това женче винаги лъхаше на „Шанел 5“ — и каза на своя немислим яки, който Таня вече започваше да разбира: