— Ханъм, самван вече чака ю на „Аничков мост“.
— Какво? Кой ме чака? — слиса се Таня. — Никой не може да ме чака там.
Касиерката й се усмихна този път някак особено, някак свойски, ама много, прекалено свойски.
— Френда — каза тя. — Бис — трабла, ханъм. Френдага, кадерле, яки, мем…
Докато пресичаше улицата под заслепяващото слънце, под падащите листа на платаните, Таня, естествено, свърза сутрешното телефонно обаждане с този очакващ я в бара неизвестен френд; най-вероятно Востоков, а може и да е някой от „нашите“, от „Филмоекспорт“ или дори от ИПИ… Изобщо обаче не предполагаше, че на ъгъла под снимката на един от конете на Клод ще види самия полковник Сергеев.
Той изглеждаше като най-обикновен бизнесмен от средна ръка: фланелен костюм, риза на ситно райе, едноцветна вратовръзка, скъпи очила. Спокойно, явно чувствайки се на мястото си, четеше „Хералд“ и то колонката на борсовите индекси, а до него на масата имаше „Куриер“ и „Фигаро“, димеше тънка холандска пурета, чашата с кампари с лед и лимон завършваше образа на наслаждаващ се на тишината и спокойствието (на Таня й се стори, че Сергеев именно се наслаждава) господин. Още не беше станало време за аперитив, офицерите още ги нямаше в бара и само в отдалечения от Сергеев ъгъл нежно си гукаха живописен огромен негър и пухкав младичък блондин. Двамата май бяха художници, единият американец, другият германец, и си прекарваха на Острова нещо като меден месец.
— Извинявай, Таня, че те преметнах — просто и сърдечно каза Сергеев. — Просто си помислих, че първо преди тази среща трябва да ти напомня за себе си, някак да те подготвя психически…
— Както винаги, психически сбъркахте — каза хладно Таня.
Собственикът на бара, без да пита, веднага донесе на Таня чашка мартини и бразилско кафе. Усмихна се приятелски и изчезна.
— Не ви ли е страх да седите тук? — попита Таня. — В съседство се намира Главният щаб.
Сергеев се усмихна, демонстрирайки, че е възхитен от наивитета й.
— Просто обичам това заведение и винаги сядам тук, когато пристигна от моето Торонто.
— От вашето Торонто ли? — позасмя се Таня, но точно в момента забеляза дипломатическото куфарче с още неоткъснатото етикетче „TWA, рейс еди-кой си, Торонто-Симфи“.
Сергеев проследи погледа й и се усмихна, вече съвсем доволен.
— Не можеш да си представиш колко се тревожехме за теб в сектора — той леко сниши глас, макар че тази предпазливост беше май излишна за господин, който говори на чист руски; и обича да сяда в „Аничков мост“, когато долети от своето Торонто.
— Трогателно. Сърдечни хора сте там, във вашия сектор — каза Таня.
— Колективът между другото никак не е лош — кимна Сергеев, — след като Иг-Игнатиев те нападна, някои момчета дори предлагаха решителни мерки спрямо този гад… Добре, че същата нощ те водеше Востоков. Браво, момчето има прекрасна интуиция. Успя да предупреди Чернок и той изпрати своята спецгрупа — Сергеев явно се фукаше с осведомеността си.
— Ами той къде изчезна? — попита Таня. — И защо се е обадил на Чернок, а не на своите „осваговци“?
— Защо ти не го попита за това? — в гласа на Сергеев затрепкаха някакви тайни струнки. — Ами че той идва у вас. Нали и той е от съучениците.
— Той е с една година по-малък — промърмори Таня.
— Така ли? — Сергеев дори притвори за миг очи.
Таня разбра, че в този момент му предаде някаква важна информация.
— Зарадвах ли ви? — попита тя. — Получихте информация май.
— Благодаря, Таня — простодушно каза той. — И те моля да зарежеш този ехиден тон. Извинявай, но той не е съвсем уместен, особено тук, в чужбина.
— Ах, значи ние с вас тук сме нещо като земляци — тонът й стана дори още по-ехиден.
— Да, с теб сме земляци тук — изведнъж много строго каза Сергеев. — Истински земляци. Да, искам да получа от теб малко информация. В интерес на общото дело.
— Че какво общо дело имаме ние с вас?
— Безопасността на Андрей — ето това е общото ни дело — каза Сергеев. — Повярвай ми, Таня, моля те, повярвай ми. Разбира се, аз си имам и друга работа, би било глупаво да крия това от теб, защото ти не си глупава — ох, никак не си глупава ти! Но по отношение на Андрей делото ни, Таня, е общо, кълна ти се.
— И какво значи ви интересува?
— Интересува те какво ме интересува? — в гласа на Сергеев се появи метален звук. — Или ми повярва?
— Разбирайте ме, както искате — небрежно подхвърли тя и с жест помоли собственика на „Аничков мост“ да й донесе още една чашка.
Собственикът веднага се появи с чашка на малък поднос. Той приближаваше, но Сергеев сякаш не го забелязваше. Говореше спокойно, без никакво опасение.