— Интересува ме за какво си говорят сега съучениците. Събират се все по-често. Какво е настроението им? Какво планират?
— Автомобилно състезание — каза Татяна. — Готвят се за „Антика ралито“. Граф Новосилцев и Андрей смятат да участват, откачалниците недни.
— Нямах предвид тази глупост — строго каза Сергеев.
— Но те говорят само за тази глупост — каза Таня. — През всичките тези дни дърдорят единствено за своите питъри, ферарита, мазератита, а Новосилцев подготвя, представете си, жигула. Само това се чува наоколо — цилиндри, клапани, спирачки, гориво…
— Я не ми се прави на наивница — Сергеев за пръв път й заговори със заканителен тон. — Спомни си по-добре, а преди това се замисли по-хубавичко за себе си.
— Ами защо не попитате Востоков? — Таня дори се озъби, но като зърна лицето си в огледалото, се овладя. — Защото той идва у нас. Те го имат за приятел.
Тя вече разбираше, че Сергеев я разпитва сега за всички тези неща, за настроения и планове именно защото не разчиташе на информацията от Востоков. Сигурно бе долетял именно когато бе разбрал, че Востоков не знае всичко за съучениците, че невинаги гостува у тях, че не е толкова близък приятел. Проумяла тези дълбоки съображения, тя дори се възгордя.
Сергеев изведнъж избухна в почти подигравателен смях, във всеки случай в смеха му прозвуча явно превъзходство.
— Востоков?! — превиваше се той от смях. — Направо ще ме умориш, Татяна! Да питам Востоков? Ха-ха-ха! Ами че Востоков е от конкурентна фирма!
Той престана да се смее също тъй внезапно, със същия великолепен професионализъм.
— Друг е въпросът, че ние знаем всичко за него. А за тебе, Таня, ние знаем най-много от всички, имай го предвид.
— Какво, да нямате предвид снимчиците на Востоков? — Таня дори засъска от злоба.
Нищо не трепна по лицето на Сергеев, но Таня изведнъж схвана, че той може би е стъписан, че може нищо да не знае за „снимчиците“, за яхтата „Елис“.
— Да, снимчиците — каза той с безцветен тон.
— Е, тогава за всеки случай знайте, че ей тонинко не ме е страх от тях — тя показа върху дългия си нокът мизерното количество страх, който изпитва. — Нима смятате, Сергеев, че ние е Андрей имаме каквито и да било тайни един от друг?
Сега вече той явно остана смаян и вбесен и засъска като змей горянин:
— Да не би да искате да кажете, мадам, че и нашите отношения с вас не са тайна за господин Лучников?
— Именно това искам да кажа — смело изтърси Татяна.
— Е, това вече — Сергеев се принуди да издуха цял облак холандски пушек, за да скрие поне за миг объркването си. — Това… вече… Прескачаш в другия лагер? Препродаваш се? Абе ти имаш ли представа, с какво се захващаш?…
В този момент бар „Аничков мост“ изведнъж се изпълни с шум, смях, весели гласове: влязоха цяла тълпа офицери от Главния щаб, петима летци и трима моряци. Всички те насядаха около кръглия бар. Всички познаваха Таня. Обръщаха се и я поздравяваха с вдигнати чашки.
— Татяна Никитична, искате ли да чуете нов виц от Москва?
Тя си взе чашката и отиде на бара. В огледалото изглеждаше много красиво — бляскава лейди, заобиколена от бляскави офицери. Пак в огледалото видя как Сергеев си плати за удоволствията, грижливо прибра „била“95 в куфарчето си (за отчет) и излезе от заведението. Военните тайни на Крим очевидно не го интересуваха.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Витаейки из сферите
Мина една седмица от кавгата в банята, която струваше на Марлен Михайлович, дето се вика, големи нерви. Той всеки ден улавяше върху себе си косите погледи на колегите си: явно слуховете вече бяха плъзнали. Телефоните в кабинета му звъняха много по-рядко и горният етаж просто мълчеше. Все пак обаче от време на време звънваха. „Съседите“ се обаждаха честичко. Съгласувано със „съседите“, бе решено да изпратят на Острова най-компетентния служител от сектор „Лучников“, най-добре самия Сергеев. Той, естествено, не възрази и Марлен Михайлович прекрасно го разбираше. За каквато и отвратителна работа да тръгваш за Острова, там някак живваш — дали се изостря класовото чувство, дали е от всичките тези дребни всекидневни удоволствия на капитализма, а най-вероятно е от климата, слънцето, от онзи особен вълнуващ ветрец. Марлен Михайлович дори замижа, като си представи самия себе си в този момент някъде по крайбрежната улица на Севастопол или на прохода към Ласпи. Именно в момента на замижаването прозвуча звъненето, което бе очаквал през всичките тези дни. „Видната личност“ много официално, сякаш никога не бяха се парили заедно в банята, му каза до двайсет и четири часа да се подготви за среща на такова ниво, че чак дъхът ти да секне. Утре точно в същия час трябва да бъде в онова крило на сградата, за което дори за хора като него се поръчваше специален пропуск. Подгответе се за разговор за настоящата ситуация на Острова, около 40–50 минути, не по-малко, но не и повече, предупреди го „видната личност“.