И изведнъж — с малко закъснение — в кабинета се разнесе смях. Смееше се „видната личност“. Въртеше глава и закачливо, с явно одобрение поглеждаше към Кузенков.
— Хем си е точно така, другари, и те не са турците — заговори „видната личност“, — прав е Марлен Михайлович, войската там е руска, а руснаците — той погледна „крайно неприятния“ — винаги са го напуквали на турците.
В очилата на „окащия“ се мярна непознато пламъче. „Затвореният в себе си“ се занимаваше със своя орнамент.
Марлен Михайлович изведнъж схвана, че „видната личност“ и „крайно неприятният“ са очевидни съперници.
— Какво значи излиза тогава? — „крайно неприятният“ гледаше пак към „видната личност“, макар думите му да бяха отправени към Марлен Михайлович. — Какво сега, нашата мощ се сравнява със силиците на белите? Поставя се под въпрос успехът на военното решение на проблема? — гласът му укрепваше с всяка дума. — Америка трепери пред нас, а тук имаме работа с някакви дребни отрепки. Амче нашите бащи почти без оръжие, със саби и щикове са ги гонили по украинските степи като зайци! „Въоръжените сили на Острова са нещо много сериозно“ — подигравателно цитира той Марлен Михайлович.
На Марлен Михайлович му се стори, че „видната личност“ едва забележимо му намигна, но и без тази подкрепа той странно защо ставаше все по-твърд, не изпитваше страх пред „крайно Неприятния“ и се изпълваше с решимост да изрази своята гледна точка, тоест отново и отново да подчертае нееднозначността, сложността на проблема за Острова.
— Сега ще обясня — каза той. — Бойната мощ на кримската армия наистина е на много високо ниво и ако предположим, че десантното съединение на генерал N е като турците (или, да речем, американците), можем да не се съмняваме, че то ще бъде разпердушинено от кримчаните. Но — той видя, че „крайно неприятният“ вече е зинал да го прекъсне, но продължи, — но с пълна увереност мога да кажа: никога нито един кримски войник няма да стреля по съветски войник. Става дума не за военна проблематика, а за човешко съзнание. Някои влиятелни военни в Крим дори смятат своите форсиз за част от съветската армия. По принцип нашето Министерство на отбраната би могло още сега да им изпрати своите циркуляри.
— Глупости! — кресна тогава „крайно неприятният“. — Ами че те са бели!
— Били са бели — възрази Марлен Михайлович, вътрешно ужасен от неосведомеността на „вожда“. — Техните деди са били бели, другарю (фамилното име на „крайно неприятния“).
— Ами че там са останали всичките разни партии — гнусливо изкриви физиономия „крайно неприятният“, — и „кадети“, и „октябристи“…
— В Крим са регистрирани над четирийсет политически партии, сред които са и споменатите — сухо каза Марлен Михайлович.
Дързостта му, проличала в тази сухост, явно порази „крайно неприятния“ и той дори леко зяпна. Впрочем може би беше потресен от разпадането на едната свещена величествена дума на четирийсет равнозвучни, но нищожни. Кузенков забеляза зад стъклата на „окащия“ почти нестарческо любопитство. В погледа на „видната личност“ се четеше явно одобрение.
— Не забравяйте да споменете Съюза за обща съдба, Марлен Михайлович — каза тя.
— Да-да, най-важното събитие в политическия живот на Острова е създаването на Съюза за обща съдба — каза Марлен Михайлович, — начело на който стоят влиятелни хора от средното поколение на руската част от населението.
— Да, бе, много важно събитие — иронично произнесе „крайно неприятният“, облегна се назад на стола и за пръв път се обърна с въпрос, пренебрежителен и груб, направо към Кузенков: — И какво искат тези хора, този ваш Съюз за обща съдба?
— Присъединяване на Крим към Русия — отчетливо отговори Марлен Михайлович.
— Какво, да не са наши нещо? — усмихна се кисело „крайно неприятният“. — Прогресивни сили, а?
— В никакъв случай не можем да наречем тези хора прогресивни сили според нашите разбирания — каза Марлен Михайлович.
— Ох-хо-хо, много сложнотии ще има с това присъединяване — изведнъж се обади „окащият“. — Къде ще дяваме толкова островитяни? Четирсе партии, че и нациите са горе-долу толкова… освен кореняците, татарите, пълно е и с наши руснаци, и с гърци, и с араби, има и юдеи, и италианци… охохо… дори разправят, че имало и англичани…
— Партията има натрупан богат опит в решаването на подобни въпроси — каза „крайно неприятният“. — Многопартийността, както вие, естествено, разбирате, е въпрос на няколко дена. С националностите е по-сложно, но си мисля, че на гърците мястото им е в Гърция, на италианците — в Италия, на руснаците — в Русия и така нататък.