Марлен Михайлович обърна страницата и внезапно уловил във въздуха нещо особено, спря за минута и вдигна очи. Онова, което видя, го порази. Всички присъстващи бяха замрели в напрегнато внимание. Всички бяха вперили погледи в него и дори „крайно неприятният“ бе изгубил пренебрежителната си гримаса, дори торбичките на лицето му сякаш се бяха стегнали и сега личаха острите черти на истинската му физиономия. И тогава Марлен Михайлович най-сетне разбра: ето я главната причина за днешното съвещание на високо ниво. Разтревожени са от „завоя на 180 градуса“, подплашили са се да не би остров Крим да отплува от тях на недосегаемо разстояние, да не би да им отнемат онова, което те отдавна вече смятат за лична собственост. Аха, каза си той не без тържествуване, тука няма лесно да ни прегазят.
Впоследствие Марлен Михайлович, естествено, се самобичуваше, проклинаше се за думичката „ни“, тормозеше се, че в онази минута някак се бе отъждествил с „идеалистите“, че бе кривнал встрани от партията, но в този конкретен момент изпита тържествуване. Виж го ти, решил да оправи нещата с десантници! Много чевръст, бе! Не знае, видите ли, и не ще никого да знае лидерът на човешките маси, съвременният фараон! Знаеш, страхуваш се, луташ се объркан, страх те е дори от съседа ти през два стола. Впрочем може би от съседа най-много от всичко на света.
Марлен Михайлович продължи:
— Всъщност няма завой. Има само известно увлечение по идейките на нашите дисиденти, на новата емиграция, типично идеалистическа рефлексия. Главният редактор на „Руски куриер“ Лучников, несъмненият лидер на движението, не се страхува от куршума на вълчесотниците, но се страхува от презрителния поглед на някой джазмен или художник, от московските си приятели от младини. Именно с това се обяснява известната промяна в осветляването на съветския живот на страниците на „Куриер“.
Той направи още една пауза, преди да произнесе заключителната фраза от своето съобщение, фразата, която едва вчера му се бе струвала опасна, а сега беше станала двойно, тройно, извънредно много по-опасна под стеснените очички на „крайно неприятния“.
— Аз съм дълбоко убеден, че преди решителните събития на Острова съучениците, опасявайки се, че ще бъдат обвинени в предателство, искат да покажат на своето население така наречената истина за съветския начин на живот, искат нациите, свикнали с един от най-високите в света жизнени стандарти и с условията на една от най-откритите буржоазни псевдодемокрации, да са напълно наясно накъде са се запътили, като гласуват за присъединяване към великия Съветски съюз. Без този епитет, другари, името на нашата страна не се употребява сред широките маси на Острова. Сигурен съм също, че следващата стъпка на съучениците ще бъде атака срещу прогнилите институции на стара Русия, срещу Запада, а също така една силна полемика с националистите яки.