Като имам предвид тази сложна ситуация, аз бих предложил в настоящия момент да се въздържим от окончателно решаване на проблема, да не сваляме ръка от пулса и да продължаваме едно предпазливо, но все по-засилващо се наблюдение над събитията и хората.
Марлен Михайлович затвори папчицата и известно време седя, загледан във фалшиво крокодилската повърхност с три релефно отпечатани римски цифри в ъгъла — XXV.
— Ще има ли въпроси към Марлен Михайлович? — попита „видната личност“.
— Бе то въпросите са много, ох, много — пропя „окащият“. — Започнем ли да питаме — ще осъмнем тук.
— Марлен Михайлович — изведнъж меко го повика „крайно неприятният“.
Марлен Михайлович дори леко трепна и вдигна очи. „Крайно неприятният“ го гледаше с любезна, някак светска усмивка, демонстрирайки, че гледа на него по друг начин, че го е разгадал, проумял го е, разбрал е играта му и сега Марлен Михайлович за него е „не-свой“, поради което именно е достоен за любезна усмивчица.
— Вие, Марлен Михайлович, естествено, разбирате колко много въпроси имам към вас — любезно каза той. — Безброй въпроси. Огромно количество ясни и неясни… — пауза — въпроси. Естествено, вие превъзходно разбирате това.
— Готов съм за всякакви въпроси — каза Марлен Михайлович. — И бих искал още веднъж да подчертая, че най-важното за мен е решението на партията. Историята е показала, че понякога специалистите грешат. Партията — никога.
По безстрастната физиономия на помощника Марлен Михайлович разбра, че в този момент леко бе преиграл, бе прозвучал леко не-съвсем-на-нужния-градус, но някак си вече му беше все едно.
— Има оформено мнение — каза „затвореният в себе си“. — Да командироваме Марлен Михайлович Кузенков в качеството на генерален консултант на Института за изучаване на Източното Средиземноморие за продължително време. Това ще ни позволи още по-добре да вникнем в проблема за нашата островна територия и да го осветлим отвътре — „затвореният в себе си“ пестеливо се усмихна. — Така именно вие, Марлен Михайлович, ще бъдете сега нашата ръка върху пулса. Непосредствени нареждания ще получавате от другаря… — той каза името на „видната личност“, после благодари на всички присъстващи за участието и стана.
Съвещанието приключи.
Марлен Михайлович излезе в коридора. Леко му се виеше свят и целият от време на време леко потреперваше от преживяното напрежение. „Благодарение на тениса, помисли си отново, съм се научил да свалям напрежението“. Изведнъж го обзе дива радост — да замине за Острова за продължително време, ами че това е късмет, голям късмет! Нищо, че може да е понижение, един вид заточение, но пък трябва да е благодарен на съдбата за този неин подарък. Защото идиотите можеха да го пратят и посланик нейде си в някой Чад или Мали. Не, не, късмет си е, а предаването на „наблюдението“ направо в ръцете на „видната личност“ означава, че това дори не е понижение, че то е просто прехвърляне на целия проблем на по-високо ниво.
„Видната личност“ го хвана под ръка и му прошепна в ухото:
— Радваш ли се, пич? — и с хихикане го сръчка с лакът в хълбока.
— Не крия, радвам се — каза Марлен Михайлович. — Мъдро решение. В този момент за мен ще бъде по-полезно да съм там. Пък и Вера, знаеш… тя ми е умница, много ще ми помогне…
— Не, братче, жена ти там ще ти бъде само бреме — позасмя се „видната личност“. — В гората дърва ли ще носиш? Ех, Марлуша, аз дори малко ти завиждам. Ще взема да се измъкна и аз за седмица, да го ударим малко на живот, а?
Марлен Михайлович погледна в очите „видната личност“ — своя нов пряк шеф — и разбра, че е безсмислено да подхваща въпроса за Вера Павловна и децата, че всичко е вече обсъдено и е решено: „котвите“ на Марлен Михайлович трябва да си останат вкъщи. Какво пък, след случая с Шевченко тревогата на някои другари, дори във връзка с хора с висок ранг, е разбираема.
— Гарантирам, че наистина ще е хубав живот — Марлен Михайлович се усмихна в „бански“ стил.
— Не мога да си го позволя — с искрена досада каза „видната личност“. — Вездесъщата преса. Откачената телевизия. И ти си опичай акъла, ей — строго каза „видната личност“.