— Бъди спокоен — каза Марлен Михайлович.
Стигнаха до края на празния коридор и сега стояха до ръба на дългия зелен килим. Пред тях бяха само бялата стена и бюстът на Ленин, изработен от черен камък, поради което изглеждаше малко странен. „Видната личност“ сложи ръка върху рамото на Марлен Михайлович.
— Колкото до майка ти — Анна Макаровна Сискина, — не е хубаво да я криеш от обществото. Жени като нея, стари кадри на Коминтерна, сега са останали единици.
Марлен Михайлович отвърна на покровителя си с бледа благодарна усмивка.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
Старият римски път
Обикновено даваха старта на „Антика рали“ в Симферопол край изворите на Югоизточния фриуей, но до началото на древния път Алушта-Сугдея на спортистите се предоставяше право на избор: можеха да се устремят към междинния финиш по стоманения осемлентов път, прелитащ като стрела покрай най-високия кримски връх Чатър Даг, или, ако искаха, да напуснат фриуея на всяка от десетте отбивки и да си опитат късмета по усуканите пръстени долу. Главната цел на всеки участник беше да изскочи преди другите на стария път, защото там, по неговите серпантини, всяко изпреварване се превръщаше едва ли не в игра със смъртта. Разбира се, на пръв поглед 70 километра прав фриуей са благодат за всеки шофьор, давай газ и това е, но там, на фриуея, между състезателите започваше такава жестока позиционна битка, такова „засичане“, такова маневриране, че мнозина отпадаха от състезанието, понеже се забиваха в мантинелите или един в друг, така че най-хитрите предпочитаха да въртят по завоите на асфалтовия лабиринт покрай Машут Султан, Ангара, Тамак, за да изскочат пред носа на ревящата разноцветна тълпа вече в Алушта и да се устремят направо към Демерджи по самата Антика, повлекли подире си опашка от чакълен прах, който сам по себе си не е никак приятен на съперниците.
Лучников и Новосилцев разработиха хитър план. Графът ще изскочи още при първия рамп96 и ще изчезне от полезрението, а Андрей ще се постарае със своя турбо да намали скоростта на основния поток коли на фриуея, доколкото е възможно, ще засича водачите, ще сменя лентите, неочаквано ще намалява скоростта. Ако графът излезе пръв на „Антика“, нито Бил Хънт, нито Конт Портаго ще успеят да го изцреварят, да не говорим за местните гении.
И този път за участие бяха пристигнали най-добрите състезатели в света, най-малко десет суперзвезди, трийсетина просто звезди, а останалите — обикновени звездички, но пламтящи от най-ярка дързост и честолюбие. До старта бяха допуснати всичко 99 коли. „Сто минус единица“ — това бяха рекламните цифри за фланелки, якета, цигари, напитки… На огромния паркинг пред „Югоизток“ разноцветните коли от всевъзможни марки проверяваха спирачките и воланите си, постепенно заемаха местата си на стартовата линия, откъдето цялата ревяща маса щеше да се втурне към фриуея. Зад стартовата линия вреше и кипеше многохилядна тълпа. Трибуните около статуята на Лейтенанта бяха препълнени с елегантна публика. Вертолети на различни телевизии висяха над площада. „Антика ралито“ отдавна вече се бе превърнало в нещо като национален празник на Крим. То обединяваше всички и същевременно изостряше съперничеството между етническите групи: татарите, естествено, искаха да спечели татарин, англокримчаните залагаха за своите, вревакуантите, тоест руснаците, разчитаха на своите герои и така нататък… През последните години на „Антика рали“ побеждаваха международни „тигри“, като присъстващите сега Били Хънт и Конт Портаго.
Колата на Били Хънт, белозъб красавец с меден слънчев тен, също се казваше хънтър, тоест „ловец“. Трудно беше да се определи коя марка е била взета за основа на това чудовище. По корпуса й се мъдреха знаците на различни фирми: „Алфа-Ромео трансмисия“, „Спирачки «Порше»“, „Мустанг карбуратор“… и за всеки подобен знак фирмите отрупваха Хънт с огромни премии, но на него изобщо не му дремеше за парите. Били беше истински фанатик на автомобилния спорт, или както казват в Москва, обсебен. За всяко отделно състезание той лично конструираше своите „ловци“, като поръчваше на фирмите различни части по собствени чертежи. Животът извън автомобилните състезания минаваше за Хънт като някаква поредица от мъгливи миражи. В него се влюбваха световни красавици, като например милионерката супермодел Марго Фицджералд, и той снизходително приемаше любовта им, но едва отразили медените дни, списанията се виждаха принудени да описват разриви: хубавиците не изтърпяваха главозамайващия живот на Хънт, а той, без да се замисля, би ги сменил всичките срещу една свещ за автомобилен двигател. Между другото Бил неслучайно наричаше своите кобилки „ловци“. На всички състезания той си избираше жертва, лидер, започваше да го преследва, залепен за опашката му, вбесяваше го с безкрайното си плътно следене, а накрая, малко преди финиша „поваляше звяра“.