Конт Портаго, мършав и надменен младеж (впрочем вече беше навършил 36), беше състезател със съвсем друг стил. Той сякаш не забелязваше никого от сребърносивото си „испано-сюиза-фламенко“, сякаш се бореше само с времето, вълнуваше го единствено скоростта и само едва-едва кривеше тънките си кастилски устни, когато някой „се плетеше в краката му“. На последните няколко състезания именно той се бе оказал плячката на „ловеца“ Хънт, но въпреки това сякаш не го забелязваше и никога не коментираше пораженията си. Личният живот на Конт оставаше загадка за пресата.
Лучников седеше зад волана на своя питър, който вече бе на стартовата линия, и спокойно наблюдаваше как репортерите се усукват около хънтъра и фламенкото. Средствата за масова информация бяха наобиколили и него. Сензация беше дори фактът, че 46-годишният издател на влиятелен вестник изобщо участва в състезанието. Другата, май още по-голяма сензация бяха надписите по колата му: „СОС! Съюз за обща съдба! Присъединете се към Съюза! СОС!“ Няколко души се надпреварваха да му задават въпроси, навираха в устата му микрофончета, но Лучников ги отместваше с длан и спокойно пушеше цигара. Естествено, загадъчно се усмихваше. Това беше нещо необходимо — една загадъчна усмивка.
И тогава той видя главната сензация на деня — автомобила на граф Новосилцев под номер 87 с екзотичното име „Жигули-Камчатка“. Очевидно от волжкия автозавод в тази кола бе останала само тенекиената кутия, емблемата с ладията и първата част от името, за сметка на това могъщо преобладаваше „Камчатка“, личната камчатка на графа. Автомобилът представляваше кабриолет с една-единствена седалка — за шофьора. За сметка на останалото пространство очевидно бе увеличена мощността на двигателя, там явно бяха разположени някакви нови възли, покрити със стоманен кожух и топлоизолация. Система фарове собствена конструкция, предназначена да прорязва чакъления прах на античния път, красеше предницата. Жигулският корпус бе поставен на шаси, конструирано също лично от граф Новосилцев. Свръхшироки гуми със стърчащи шипове, масивни, ярко боядисани брони, обградили целия корпус на колата и предназначени за разблъскване на конкурентите. Стърчащ изпод задната броня ауспух, напомнящ реактивна дюза. Невиждана до днес система от големи и малки огледала, позволяваща на графа да вижда и надалеч, и буквално пред колелата си. Лучников виждаше това чудовище за пръв път сега, преди старта: Новосилцев на никого не бе показвал колата си, дори на съучениците. Лучников се усмихна. В училище наричаха Володечка Камчатка чак до седми гимназиален клас заради пристрастието му към задните чинове, той вечно се намърдваше някъде там: или преписваше домашно, или дъвчеше хартия, за да се прицели с топчето отвратителна мокра маса в отличника Тимоша Мешков, или майстореше нещо, някаква поредна беля, или пък обратното — нещо твърде мило и забавно, с една дума, живееше най-отзад свой отделен, частен живот и дори май онанираше. После изведнъж този прякор някак мигом се забрави. След една ваканция, прекарана у леля му в Сан Франциско, пъпчивият пакостлив граф се върна в Симфи същински супермен — млад мъж, спортист. Именно тогава се започна — бокс, карате, скокове от кула и автомобилни състезания, състезания, състезания. Тогава графът получи нов прякор — Ново-Сила, примитивно съставен от фамилното му име, но стабилен, дори и сега понякога употребяван от съучениците му.
Обстоятелството, че Володечка изведнъж си бе спомнил детството и онази Камчатка, се видя на Лучников трогателно и уместно. Той му помаха с ръкавици, но Новосилцев не го забеляза. Репортери и папараци се тълпяха около колата му и той явно позираше с украшението на главата си, останало от предишното състезание — нещо напомнящо древен галски шлем с крилца. Лозунги на СОС красяха и неговите странични бордове, но беше трудно да се каже кое интересуваше повече репортерите — тези лозунги, самият граф или новата му кола.
Новосилцев бавно се придвижваше към стартовото си място, като понякога спираше и говореше нещо, загадъчно усмихнат. Наблизо на открита платформа на Ти Ви Миг имаше телевизор и Лучников видя в едър план загадъчното му усмихнато лице, редуващо се с изображението на жигули-камчатката отгоре, от вертолет. Изведнъж графът помоли репортерите да се отдръпнат от колата и демонстрира един от своите трикове — смяната на посоката. Това наистина беше смайващо — тромавата наглед конструкция се завъртя буквално около оста си. Лучников намери с поглед Били Хънт. Той внимателно наблюдаваше колата на Новосилцев. Конт Портаго, естествено, не гледаше никого, пилеше си ноктите и нещо си подсвиркваше.