— Добре де, изясних си опасността на ситуацията — каза Лучников. — Какво от това?
— Трябва да вземем мерки — каза Бутурлин.
Баща му мълчеше. Стоеше в ъгъла, гледаше замиращото в здрача море и мълчеше.
— Съобщи в ОСВАГ — каза Лучников.
Бутурлин се изкиска.
— Това е несериозно, знаеш го.
— Какви мерки мога да взема — сви рамене Лучников. — Да се въоръжа? Аз и без това като същински Бонд не се разделям с беретата.
— Трябва да промениш насоката на «Куриер».
Лучников погледна баща си. Той мълчаливо се премести до другия прозорец, дори не се извърна. Залезните небеса над хълмовете изобразяваха битка на платноходен флот. Лучников стана, взе една бутилка и две пури и тръгна да излиза от кабинета. Бутурлин му прегради пътя.
— Андре, ама аз не ти говоря за коренна промяна, за завой на 180 градуса… Нарушаването на правата на човека… насилието над художниците… та нали всичко това наистина го има… няма да има нужда да лъжеш… та ти публикуваш такива неща… но ги осветляваш някак отвътре, някак си… сякаш си един от тях, някакъв либерален «съветник»… Та самият ти, признай си, Андрей, всеки път, когато се връщаш от там, се тресеш от отвращение… Разбери, няколко такива материала — и приятелите ти ще могат да те защитят. Тогава твоите приятели ще могат да казват: «Куриер» е независим вестник на Временната зона за евакуация, долу ръцете от Лучников. Сега, извинявай, Андрей — гласът на Бутурлин изведнъж се наля с исторически чугун, — сега твоите приятели не могат да кажат това.
Лучников леко го избута и отиде до вратата. На излизане успя да забележи как Бутурлин разперва ръце — сиреч това е то, аз направих каквото можах. Баща му не промени позата си и не го извика.
Той напусна «частните покои» и отиде в своята «куличка», отвори вратата на стаята, която винаги го очакваше, и известно време стоя там мълчаливо в мрака, с бутилка в ръката, стискайки двете пури между пръстите. После бавно вдигна завесите. Лумвания на ветроходна битка отвъд плоските скали на Библейската долина. Легна на дивана и започна машинално да следи бавните движения на деформираните и частично горящи фрегати. После видя на рафта над главата си малкия магнетофон, до който можеше да се пресегне, без да променя позата си, и това го съблазни да натисне копчето.
Тутакси сред черноморската тишина избухна заряд от отвъдни звуци, говор на странна тълпа, крясъци на чужди птици, напиращо свистене на мразовит вятър, далечен рев на груби мотори, някакво скриптене, удари на пневматични чукове, някаква идиотска музика — всичко беше чуждо, омразно и далечно и това беше земята на неговите прадеди, комунистическа Русия, и на този свят за Андрей Лучников нямаше нищо по-близко и родно.
Истеричен женски глас проряза като електрически трион цялата тази мешавица от звуци: «Молете се, мили мои, молете се, сладки мои! Нямате си храм, застанете в ъгъла и се молете! Нямате икона, молете се на небето! Няма по-добра икона от небето!»
Миналата зима в Лондон Лучников, не щеш ли, си купи място в евтиния круиз «Магнолия» и пристигна в Съюза. Не се обади на никого от московските си приятели, пътешестваше с групата западни еснафи из старите градове — Владимир, Суздал, Ростов Велики, Ярославъл — и не съжали: «Интурист» обслужваше англичаните изключително зле, караше ги да киснат с часове по гарите, натикваше ги в общи вагони, доста често ги хранеха в обикновени гостилници — едва ли някога Лучников се бе доближавал толкова плътно до съветската реалност.
Беше направил този запис случайно. Както се разхождаше около Успенския храм във Владимир, чу тази религиозна фанатичка. В парка около храма се мъдреха грозни павилиони, боядисани в отвратителни цветове — място за игри на «дечурлига», май учениците бяха във ваканция. Изображения на ракети и космонавти. Къщата насреща беше украсена с умопомрачително неразбираем лозунг: «За петилетката на качеството — работническа гаранция». Влачат се препълнени тролейбуси, безкрайна върволица от камиони, неизвестно защо предимно празни. Голяма чугунена ръка, протегната във вдъхновен порив. И не щеш ли — тая религиозна истеричка и ето че, както си отвърнал очи от животворната съвременност, виждаш пак неизменните руски старици край олющената стена на храма, ятата врани, виещи се над кубетата, подпухналата истеричка и малоумния Серьожа, Божия човек, който пуши «Беломор» и се тресе до жената, защото тя му е родна майка вече цели четирийсет години.
— Погледнете Серьожа, сладки мои! Постилам му на кревата, а аз спя на пода, защото той е Божи човек. Серьожа се храни с котките и кучетата, защото всички сме твари Божии и той ни учи — не обиждайте природата, сладки мои!