— Хей, челло! — не щеш ли, чу Лучников весел възглас, отправен към него.
Той видя стърчащата над тълпата глава на сина си Антошка. Антошка си проправяше път към него и размахваше шапка с надпис „ЯКИ!“ Лучников хем се зарадва, хем се засрами. Изобщо не мисля за никого от близките си: нито за сина си, нито за баща си, нито за майката на Антон, която води безсмислен живот в Рим, нито между другото за новата си съпруга, която сега е на трибуните и не помръдва бинокъла си встрани от колата ми. Наистина, съвсем съм „обсебен“ вече, занимавам се само с политиканство, откачил съм по тази проклета Русия, в това отношение Сабаша е прав — станал съм истински „мобил-дробил“.
— Хей, челло! — викаше синът му като на неочаквано срещнат приятел.
Обръщението „челло“ беше влязло в толкова широка употреба, че понякога го използваха дори вревакуантите, макар че повечето от тях решително отхвърляше жаргона „яки“. Беше образувано от обикновената руска дума „человек“. От север обаче, от англокримските селища, припълзяваше феллоу97, а от многобройните през петдесетте години на Острова американски бази като грах се сипеше енергично — грубоватото „мен“. Беше се образувал очарователният хибрид „челлоу-мен“ (на младини Андрей и компанията му се възхищаваха на тази думичка), а после — и „челло“, човекът се бе превърнал в своеобразно виолончело.
Лучников отвори дясната врата и Антон се намърда в колата.
— Атац — каза Антон и продължи да бърбори на яки, явно се фукаше със знанията си.
Лучников не разбираше и половината от този безброй думи, но от другата половина долови, че той, атацът, е страхотен, че „Антика рали“ е яки, че е „холитуй“ (холидей плюс сабантуй, тоест празник) за всички, но да не разчита на виктъри, тоест на победа, ще победи най-силният, фаворитът на яки, двайсет и три годишният Маста Фа със своя двестасилен игъл.
— С игъл или с игла? — попита Лучников и разроши тила на Антон. — Да не си забравил вече руския? Говори на руски.
Не без скрито облекчение Антон заговори на езика на прадедите си.
— Забавно е, че сме станали нещо като политически противници, тате.
— Ами, никакви противници не сме.
— Ти какво, дори не ни смяташ за сила май? Според тебе яки национализмът няма перспективи, така ли?
— Прекалено е рано — не без известна тъга каза Андрей. — След три поколения това би могло да стане нещо сериозно, ако Островът още съществува.
— Че къде ще се дене? — каза Антон. — Няма да потъне, я.
— Ще го придърпа материкът — каза Андрей.
— А пък ние, младежите, смятаме вашата идея за безумна — без никаква злост, замислено каза Антон. — Как може да обявявате Острова за руски? Това е империализъм. Знаеш, че тук руската кръв е по-малко от половината.
— В Съюза между другото също е по-малко от половината — промълви тихо Андрей.
Гръмовен глас по радиото съобщи, че до старта остават десет минути, и покани всички участници да заемат местата си.
Лучников включи двигателя и се зае да наблюдава приборите. С крайчеца на окото си забеляза, че синът му го гледа с уважение.
— Дядо ти днес дава ли прием?
— Разбира се! — възкликна Антон и мина на английски. — It’s going to be what the Americans call a swell party!98 Всички участници в ралито и маса елегантни гости. Между другото твоята мадам ще дойде ли? Защото аз малко се познавам с нея. Казва се Тина, нали?
— Таня.
— Тина или Таня? — повтори въпроса си Антон.
— Таня! Откъде ти хрумна това Тина?
— Яки, атац! До довечера! Не бързай по трасето. И без това Маста Фа е непобедим.
— Яки, челло! — каза Лучников.
Останаха минута и половина до старта. Той включи своето СВ радио и каза на Таня:
— Здравей.
— Как си? — попита тя.
— Нормално — каза той. — Намери Брук и с неговия вертолет отлетете за Сугдея.
— Но нали го бяхме планирали другояче — запротестира тя.
— Намери Брук и отлитай за финиша — каза той студено. — Край. Край на връзката.
Освен това няколко секунди преди старта той си помисли, че любимата му е станала някак странно опърничава, ето и днес дори не искаше да дойде на празника, насмалко да се скарат.
— Старт!
Ракетите излетяха и всички коли потеглиха.