А победителите стояха до врепремиера. Купите и медалите, както и чековете на паричните награди бяха подредени на старинна инкрустирана масичка. Отвсякъде висяха и стърчаха микрофони. Периодично лумваха софитите на телевизията.
От четиримата победители Андрей Лучников беше най-възрастен, най-елегантен и най-сериозен. Таня стоеше сред приближените дами, гледаше Андрей и извръщаше очи — не й се искаше да вярва, че този господин, самата увереност и решимост, и онзи хленчещ, просълзен, скимтящ неин инквизитор са едно и също лице. Край, мислеше си тя, стига ми толкоз. Още утре се разритваме. Той никога вече няма да ме докосне. Не го обичам. Пък и обичала ли съм го някога? Може би онази нощ, преди десет години на „Качаловская“, в асансьора?
Тя усещаше, че всички наоколо я гледат. Главният редактор на „Куриер“ и победител в „Антика ралито“ за пръв път представя на обществото новата си съпруга. От време на време я докосваше и погледът на Лучников-старши, който стоеше сред официалните лица във втората редица. Очевидно бе познал в нея онази странна „финландка“ от Аеро-Симфи, но погледът му беше любезен. Сто пъти по-свестен е от сина си, помисли си Таня. На никого нищо не натрапва, никакви свои идеи, да, може би няма и идиотски политически идеи, може би единствената му идея е честта. За пръв път в живота си го помисли така, пък и всъщност за пръв път думата „чест“ й прозвуча така обемно. Тази стара сребърна дума, потъмняваща до известна граница, но не повече. Тя гордо вдигна брадичка и остана така, замряла, и престана да обръща внимание на когото и да било, в най-дивната си поза, в пълния блясък на своята прелест, която при нея след полови наслади — трябваше да си признае — ни най-малко не повяхваше, а разцъфваше.
По време на речта на Кублицки-Пиотух Лучников оглеждаше околните. Виждаше мрачните очи на приятелите си и лицето на Таня, изразяващо сега неразбираема за него надменност. Защо сте толкова горделива, госпожо? Какво основание имате за това, малка московска плебейка такава, любима моя, херцогиньо на ГПУ? Виждате себе си като първа дама на бала? Уви, другарко Лунина, не можете да се мерите с Марго Фицджералд, която преди час долетя от Флорида, за да поздрави своя Бил за непостигнатата победа. Учете се на саможертви, руска жено, та нали сте тук просто по поръка на вашата авторитетна организация. Впрочем вие ме спасихте, много ви благодаря за което. Няма да я гледам вече. Днес всички гледат мен, нас, днес ние сме победители.
Изведнъж видя сред съветските гости Марлен Кузенков. Ха, каква изненада! Какво означава това посещение? Непременно означава нещо, те там не правят нищо просто така. Намери погледа му и двамата се усмихнаха един на друг.
Изненадите продължаваха. В тълпата се мярнаха иронично усмихващите се Октопус и Витася Гангут. Аха, значи все пак съветският Фелини е прескочил „оттатък“. Ще трябва да се сдобря с него, човек не бива да пилее приятелите си на стари години. После видя своя духовен баща Леонид, зарадва се и се засрами: едва ли не от две години вече не бяха разговаряли, не бяха мълчали заедно. Духът ми е слаб, нужен си ми, отче Леонид… Защо е казано, че всички косми на главата вече са преброени? В тълпата присъстваше и някакъв особен поглед, насочен към него, той не можеше да го улови, но го усещаше много отчетливо. В дъното на залата видя сина си, който стоеше прав на перваза. Антон беше с костюм и вратовръзка и до него стоеше някакво момиче, той го прегръщаше през раменете, а то просто блестеше от красота. Погледът, особеният поглед продължаваше да се усеща и Лучников не можеше и не можеше да разбере откъде се е насочил към него, докато изведнъж не забеляза на вратата жена с черен пуловер с бяла якичка, косата й беше стегната в кокче на тила, а очите — скрити зад тъмното стъкло на масивни очила. Ето откъде се бе устремил към него този „особен“ поглед — иззад тези тъмни стъкла. Коя ли е тя? Той не успя да се съсредоточи. Врепремиерът му връчи купата, медала и чека, поставен в рамката на кожена папка.
Аплодисменти. Докосването на меката буза на Кублицки-Пиотух. С купата в ръка той пристъпи към микрофона.
— Уважаеми госпожи и господа — започна той и като се усмихна едва-едва, завърши обръщението си по съветски. — Скъпи другари! Вече казах, че смятам за истински победител в състезанието своя загинал приятел, граф Владимир Новосилцев. Участието на ветерани в „Антика ралито“ беше негова идея. Аз винаги съм се прекланял пред неговите спортни качества, винаги съм се възхищавал на верността му към идеалите на нашата младост. Това беше човек на честта и мечтата, истински руски рицар.