Лучников стоеше с касетофон в джоба сред бабичките. Те вадеха корави франзели и ги пъхаха в торбата на малоумните. Подпухналата жена бързо прекръстваше всички благодетелки и викаше все по-пронизително:
— Не ругайте евреите! Евреите са народ Божи! Врагове са тия, дето ви учат да ругаете евреите, а вие нали сте невежи, ги слушате. Не евреин е продал Господа ни, а човек, а и всички апостоли са били евреи!
Приближи се милиционер — какво се говори тука за евреи, — приближиха и млади девойчета с пухкави шапчици — ама гласище вади бабата, а!, — но нито единият, нито другите се намесиха, пристъпваха мълком от крак на крак и слушаха истеричката.
— Миличките ми! Сладичките ми! Не ругайте евреите!
…Платноходната битка избледняваше, фрегатите изтляваха, угасваха като въгленчета в нарастващия мрак, но сянката, плъзнала по стената, още се виждаше. Беше отминала, изчезнала и пак се беше върнала. Поспряла в трепетна поза, сянката на тъничкото девойче след малко бутна вратата и се материализира вътре в стаята като Кристина.
— Хей, Марлборо! Тук ли сте?
Хулиганската й ръка не се лута дълго и скоро безпогрешно спря на търсеното място, улови езичето на ципа. В тъмното той виждаше над себе си светещите очи на Кристина и засмяната й уста, двете редички проблясващи зъби. После косите й се люшнаха надолу и скриха започващия момински пир. Едно докосване на хлъзгавата мекота и той веднага усети мигновена и мощна ерекция.
— …Благодаря ви, милички! Господ да ви пази! А който иска да види баба Евдокия, да хване автобуса до спирка Колядино, после до Първа петилетка километър пеша, а нашата къща със Сергунчик е последната! Да ви благослови Господ! Господ здраве и мир да ви дава, сладки мои! Утоли, Божа майко, нашите скърби!
Мляскането на размекнатия сняг под краката, усилваща се музика — «до най-далечната планета не е и толкова далеко…» Музиката утихва, гърленият кикот на Серьожа, радостта на олигофрена — получил е цигара, животински звуци, собственият му глас.
— Може ли да дойда с вас?
— Ам ти кой си? Не си ли от наш’те? — гласът на баба Евдокия веднага надви всички гласове. Ето така някога са събирали огромни тълпи, без никакви микрофони; специални гласови данни имат руските религиозни фанатици.
— Не, руснак съм, но от Крим.
— Да те благослови Господ! За к’во ти е да идваш с нас?
Неясно мляскане, охкане, пъшкане — качването в автобуса. Креслив глас, почти като на истеричката, обаче през микрофон:
— Граждани, купувайте си билети!
— Но как говорят всички там, нима на руски?
…Кристина искаше да доминира, но Лучников не обичаше амазонките и след кратко боричкане вековната несправедливост възтържествува — момичето бе притиснато от планината мускули. Една предателска мисъл, честа спътница на Лучниковите безобразия — «Ами ако взема, че падна?» — се мярна и сега, но момичето навреме се предаде и тъничко и жално застена, предавайки се под властта на свинското племе на мъжете, а той, ободрен от капитулацията, мощно навлезе в сладките и влажни владения.
— Предайте за едно билетче. Къде се натискате? Абе какви хора сте? Ох, какъв народ се навъди — зверове! Ухм-ухм-ухм — Серьожа… Искате ли да гризнете франзелка, ябанджията? Следваща спирка — автогарата! Ау-ау-ау, абе накъде кара тоя? Поледица… Искам да ви попитам нещо, майко Евдокия. Чакай, гълъбе, първо аз да те попитам: как сте с продуктите в Крим?
Съскането на пневмосистемата — отварят се вратите. Нахлува гълчавата на автогарата, викове — започва битката около качването.
— Прощавайте, откъде взехте портокалите?
…Лучников си забрави годините и в тази самозабрава се заигра със слабичката, но гъвкава, простенваща и подвикваща Кристина, като ту я мъчеше като нагъл млад войник, притискаше я, натикваше я дълбоко в дивана и я блъскаше в стената, ту внезапно се изпълваше с бащински чувства и нежно галеше мократа кожа, ту пък внезапно тя порастваше и му заприличваше на майка, а той виждаше себе си като дете и тогава започваше да смуче ушенцата й, ключиците и в тези паузи набираше сили, за да се превърне отново във воин завоевател.
…Тънко мъжко гласче говореше на съседа си:
— Пътувам значи със сестра ми за Рязан и, не щеш ли, във вагона се качват пияни младежи. Викат на сестра ми — айде с нас, маце, и значи почват да й пускат ръце. Чупката, викам, момчета, не пречете на хората да си почиват. Те ме цапардосаха по окото и си тръгнаха. Та седя аз и си викам: каква несправедливост. Качва се тогава във вагона приятелят ми Козлов, двамата излизаме и тръгваме да търсим онези момчета. В съседния вагон ги намерихме. Ха сега да си поприказваме с добро! Тогава един от онези избива прозореца с лакът, изважда оная, дългата работа от стъклото — отворен го раздава! — и започва да ни плаши с Козлов с нея, а другите не ни пускат да излезем. И ето ви плачевните резултати — едва вчера ме изписаха от травматологията, а Дима още е вътре.