Седяха двамата над затихващата долина, в дъното на която в този предутринен час като въглени в клада изстиваше гуляйджийският Коктебел. Из цялата „Каховка“ обаче още се мяркаха сенки: солидните гости се бяха разотишли. Беше настъпило времето на младежта. На полянката под скалата танцуваха няколко двойки: в светлината на ниските, сплескани над тревата фенери се виждаха подскачащи нозе, мракът скриваше всичко, което беше над коленете.
По време на тази нощна гощавка изведнъж се разкри доста важно обстоятелство. Оказа се, че Антон и приятелката на Кристина — Памела, са се венчали още тогава, през пролетта, че Памела е забременяла и следователно шампионът на „Антика ралито“ скоро ще стане дядо.
Ето това се казва работа, подхвърли Лучников, всичко наведнъж, макар че не си даваше ясна сметка — какво наведнъж. Оказа се също, че и за Кристина тези месеци не бяха минали безплодно: макар че не забременяла, у нея се родило ново съзнание. Проумяла безцелността на младежките си лутания — и на лефтизма104, и на феминизма — и сега решила да се посвети на репресираните заради убеждения по целия свят. Тази промяна стана не без вашето влияние, мистър Марлборо. Извинявай, Кристина, но аз имам само косвено отношение към репресираните заради убеждения, в смисъл, че участта на чилийците или аржентинците — признавам си засрамено — ми е някак чужда. Руските затворници — това ме тревожи мен. Уви, ние изобщо сме затънали само в своите, руски проблеми, а те са толкова много… уви…
— Обаче всичко започна от руснаците — печално призна Кристина (не можеше да я познае човек): — по-точно, от руснак, от вас, Андрей. Мислех за вас… Може би са виновни славянските ми гени… сантименталност… като помисли човек, уж little sexual affair105, но аз не можах да ви забравя… и в Щатите започнах да ви изучавам… да, да… вникнах във вашата идея… останах поразена от нейната жертвеност… Професорите ми от Харвард казваха, че това бил типичен руски садомазохизъм, но аз имам чувството, че е нещо по-дълбоко, по-важно… може би това е свързано с религията… не знам… във всеки случай моят безпътен и глупав живот ми се видя отвратителен и тогава дадох половината си пари на Амнести Интернешънъл и започнах да работя за тях… Ако искате, вярвайте, ако не искате, недейте, но след вас не съм имала нито един мъж.
Да се шашнеш, промърмори Лучников, и защо този аскетизъм? Той погледна приятния овал на лицето, високата шия с бяла якичка — наистина някаква монашеска свежест… Беше развълнуван — в тази малка американка се усещаше нещо от стара Русия, нещо от онези госпожици и от „небе в елмази…“
— На колко сте години, Кристина? — попита той.
— На трийсет и една.
— А Памела?
— На двайсет и две.
„Съпругата на Антошка е три години по-голяма от него…“, помисли си той.
Изведнъж в дъното на галерията се появи непозната фигура. Лучников бързо извади малкия си пистолет от кобура под мишницата. Човекът направи успокоителен жест с длан, сложи на пода някакво сандъче, извади телескопична антена и натисна някакво копче. Грейна екранът на Ти Ви Миг. Човекът бавно се отдалечаваше.
— Какво значи това? — уплашено продума Кристина.
— Всички си правят майтапи — ядосано се усмихна Лучников. Пистолетът се върна на обичайното си място.
Чу се гальовният шепот на телесъгледвача:
— Ако някой не спи, имате възможност да се докоснете до тайните на великите. Въпросите после, господа. Сега — внимание. Сюжетът е заснет преди двайсет минути.
На екрана се появи нос Херсонес, тъмната грамада на Владимирския храм, заобиколен от разхвърляни по хълмовете антични руини: стълбчета от мраморни колони, парчета от капители и мозайки блещукаха под разлюлените светлини на Севастополския порт.
Към храма бавно приближи безшумен русо-балт. От него слезе жена. Бяла рокля, голи рамене със слънчев тен. След нея се измъкна източена слаба фигура. Възрастен господин. Двамата тихо тръгнаха към входа на черквата и вратите пред тях се отвориха с тежко скърцане. В храма горяха няколко свещи, сводовете и страничните притвори бяха потънали в мрак, но се виждаше масивният ковчег, поставен пред клироса. Тялото на граф Новосилцев. После се разкри картина от друг ракурс, кощунственият оператор сигурно се бе промъкнал зад олтара. Високият старец остана до вратата. Жената се приближаваше. След няколко секунди Лучников позна Таня, видя я наведена над ковчега със свещ в ръка, над главата на приятеля му. Свръхчувствителната оптика изтръгна от мрака умореното й и почти злобно в светлината на свещта лице. То се задържа дълго на екрана и през това време озлоблението го напускаше, оставаше само умората.