Марлен Михайлович бе получил достъп до секретните архиви преди двайсет години, вече в хрушчовските времена, когато се бе оформил днешният сектор „Източно Средиземноморие“. Той си спомняше сега първото си смайване дори не от самия факт на разгрома на ударния Южен фланг на Червената армия, а задето се разклатиха устоите на вярата му, тоест на теорията — „ролята на личността в историята“ внезапно му показа своята нелицеприятна, немарксистка страна, разруши хармонията във вътрешния свят на младия учен. Впоследствие той постоянно отново и отново потъваше в тези свръхсекретни архиви, някакво странно влечение постоянно го връщаше към Деня на лейтенант Бейли-Ленд. Дори започна да му се струва, че е бил свидетел на този ден, на събитията, случили се девет години преди той да се роди.
Двайсети януари. Трийсет градуса под нулата. Широкото четирийсет мили гърло на Чонгарския проток било сковано от дебел лед, по който можели да се движат многохилядните колони артилерия. Всичко в този ден отговаряло на логиката на класовата борба: напълно деморализираната и дезорганизирана Доброволческа армия панически се натоварвала на грохнали параходи в пристанищата на Севастопол, Ялта, Феодосия, Керч, Евпатория; последните боеспособни части — мамонтовци, марковци и дроздовци — се биели с налетелите от планинските клисури татарски саблени отряди; казашките полкове били разложени от болшевишките агитатори; напълно били „напропагандени“ екипажите на мощната английска ескадра, която трябвало да пази северното крайбрежие. Проявявайки класова солидарност с пролетариата на Русия, английските моряци и морски пехотинци напуснали корабите си, сковани от леда край пристаните и на рейда на Алма Тархан, и правели митинги под червени флагове на крайбрежните улици и сред сергиите на пазарния площад, пред глинените къщурки и минаретата на този пронизан от леден вятър севернокримски град. В пълно съответствие с логиката на класовата борба за пръв път през столетието били замръзнали всичките четирийсет мили на Чонгарския проток и вече в пълно съответствие с логиката на класовата борба под искрящото мразовито слънце по искрящия лед към острова спокойно се придвижвали армиите на Фрунзе и Миронов. Вярно, било малко хлъзгаво, копитата на конете леко се разминавали, но знамената се реели в избелялото от студ небе, оркестрите свирели „Туй е наший последен и решителен бой“ и червеноармейците весело псували, понеже не виждали никакви признаци за съпротива от страна на последното убежище на класовия враг.
Не съответствало на логиката на класовата борба само настроението на двайсет и две годишния лейтенант Ричард Бейли-Ленд, сменен командир на една от кулите от главен калибър на линейния кораб „Ливърпул“: бил малко махмурлия. Въоръжено с карабина, младото офицерче накарало своите топчии да останат в кулата; нещо повече, извъртяло кулата към настъпващите колони и открило по тях залпов огън с гигантски шестнайсетдюймови снаряди. Прицелността на стрелбата нямала значение: снарядите трошали леда, челните колони потъвали в ледената вода, задните се разбъркали, вдигнала се паника. Всичко това можело да се наблюдава от крайбрежната улица на Алма Тархан дори не с много силни бинокли, а понякога и с просто око. Телеграфните апарати по цял Крим тракали: английският флот отбива настъплението на червените! Неочаквана вълна от вдъхновение заляла Бялата армия. От летището в Сари Булат на тройки започнали да се вдигат грохнали фармани, нюпори и витязи с пъстроцветни кръгове по крилата. Те хвърляли върху леда взривни пакети. Главнокомандващият барон Врангел дал заповед на всички войски да излязат на северните брегове и за пръв път през целия месец полковете се подчинили. Дроздовската дивизия излязла на северните рубежи. Дори шкуровските „вълчи сотни“ временно зарязали взаимното клане с татарите из топлите клисури и препуснали към мразовитите степи. Дори остатъците от руския военен флот в Балаклавския залив след поредицата митинги се размърдали и започнали да вдигат андреевски флагове. Английските екипажи се върнали на бойните си постове. Изключително странно явление — класовото съзнание започнало да отстъпва пред съблазънта на военната победа. Впрочем британското правителство не простило на метежниците, така че повечето матроси след завършването на войната предпочели да останат на кримска земя, отколкото да се подложат на страшния морски penitentiary110 в традициите на Владетелката на моретата. Именно така се образували севернокримските селища — те били нещо като австралийските колонии от избягали каторжници.