През първото денонощие след счупването на леда червените войски понесли чудовищни загуби. Марлен Михайлович си спомни как нервите му не издържаха, как се разрида, когато четеше списъците на жертвите сред редиците на героичната Втора конна армия, на Инзенските и Симбирските пехотни дивизии, на броневите батальони и на конната артилерия. Червените се биели храбро, мъчели се да намерят други пътища към кримските брегове, но Чонгар бил замръзнал само при гърлото, на запад и на изток имало вода. Червеноармейците се вкопчвали в пясъчните брегове и загивали сред ледения трошляк с хиляди и хиляди. А Доброволческата армия се възраждала светкавично. Луди глави вече започнали да призовават за нов поход към Белокаменната. Но благоразумието победило. Островът отбил атаката и останал в бойна готовност. След няколко дни духнал мощен югоизточен вятър. В Чонгарския проток се развилняла буря. Намерили героя на битката лейтенант Бейли-Ленд в офицерския клуб в Сари-Булат. Две денонощия поред той играел канаста с руските летци.
— Марлен Михайлович дълго разглежда фотопортрета на лейтенанта. Щръкнали уши, надменно — глупашки поглед, зализана прическа. Ретушът сигурно бе скрил пъпките, но се чувстваше, че ги е имало. На снимката не можеха да му се дадат неговите 22 години, беше нещо като по-височък гимназист. Естествено, потомък на някоя обедняла аристократка, потомствен royal navy111. Каква чудовищна нелепост — нищо и никакво хлапе бе прекъснало мощния симфоничен ход на историята! Кой знае защо Марлен Михайлович беше най-силно възмутен от факта, че Дик Бейли-Ленд през последвалите победата интервюта настойчиво бе отклонявал всякакви възхвали, дитирамби, всевъзможните „прашки на Давид“ и собствения си героизъм. „Просто ми беше любопитно какво ще стане, казвал той на вестникарите. Кълна се, господа, и през ум не ми е минавало да защитавам Крим или Руската империя, конституцията, демокрацията, как му се викаше там, просто ми беше любопитна самата ситуация — лед, настъпление, главен калибър, бунт на кораба, всичко беше много забавно. Всъщност най-много ме интересуваше ефективността на главния калибър в една такава, съгласете се, ужасно смешна ситуация“. На това място той обикновено започвал да се секне в кърпичка с вензели и вестникарите, задавяйки се от възторг, праскали предълги абзаци за „британския хумор“, но въпреки това не се отказали от „прашката на Давид“.
Как? — възмущаваше се Марлен Михайлович. Дори без каквото и да било класово съзнание, без омраза към победоносните маси, а само от чисто любопитство гнусното аристократче било изкривило историческия процес, просто така му било хрумнало? Хайде де, изфуква се, това е просто снобско изхвърляне, а дълбоко в душата си несъмнено е разбирал, че победата на донбаските миньори и питерските металурзи крие заплаха за неговите есекски окосени морави. Това си внушаваше Марлен Михайлович, но всъщност, като гледаше снимката на лейтенанта, дълбоко в себе си не се съмняваше, че да, не е имало и капка омраза, никакво класово съзнание, а му е било просто „любопитно какво ще излезе“.
Докато мислеше сега за Деня на лейтенанта, Марлен Михайлович прехвърляше в ума си и други свои недоумения, загадки на историята, при които марксистката теория губеше основополагащите си черти.
Понякога и потреперваше вътрешно — когато музиката на революцията започваше да му изглежда като какофония, в която дори да долитат звуци на истинска музика, това става само случайно и тези звуци, знаци на жертвеност, мечта, любов веднага се губят в тъжното безумие на основополагащата партитура.
Марлен Михайлович потрепери, пропъждайки кощунствените мисли, започна да преглежда шифрованите съобщения, кореспонденцията си с „видната личност“, сведенията, извадките, инструкциите, после изведнъж отмести настрана цялата тази глупост, въздъхна тежко, но някак освободено, сякаш отхвърляше бреме, заплака и се отдаде на своето съкровено и нежно — любовта към Крим.