Обичам този остров, спомена за Стара Русия и мечтата за Нова, тази богата и безпътна демокрация, пристанищата на скалистия Юг, отворени за целия свят, енергията на исторически обречения руски капитализъм, момичетата и бохемата на Ялта, архитектурното буйство на Симфи, тучните стада по източните пасбища и грандиозните пшеничени ниви на Запада, чудото на Арабатската индустриална зона, самия контур на този остров, напомнящ морска котка. Толкова години съм отдал на това чудо на природата и историята и нима всичко това може да изчезне по волята на някой „крайно неприятен“ в разрез с всякакъв смисъл и с изгодата на цялата ни страна, дори без определено мнение у ръководството? О, Боже, няма да преживея това, о, Боже, аз трябва да попреча да се случи! Така, адресирайки мислите си дори към Господ, мислеше „генералният консултант по въпросите на Зоната на Източното Средиземноморие“ Марлен Михайлович Кузенков.
Ала беше време да тръгва в „командировка“. След като се наплака, Марлен Михайлович пристъпи към изпълнението на директивата. Извика кола от ИПИ, сложи в дипломатическото си куфарче пижама и тоалетни принадлежности и тръгна на път към естествения съюзник, за да почерпи жива вода от извора на класовото съзнание — Арабатската индустриална зона.
Пътьом, като гледаше от фриуея фермите на богатите немци (тия гяволи успяват да снабдяват целия Остров с великолепни млечни продукти, хем изнасят сирена и шунка и в Европа), Марлен Михайлович обмисляше докладната си до „видната личност“ — каква доза демагогия да вложи и какво да си позволи сериозно, мислеше вече за речта си пред членовете на Дружеството за приятелство и как да се измъкне от „комунистите нефтодобивници“; с една дума, целият вече беше на работа, далеч от съмненията и тревогите.
— Ех че ферми има тук, ех че стада! — изведнъж малко неразбираемо въздъхна шофьорът Лопатов.
Марлен Михайлович бързо погледна месестата муцуна. Какво има предвид? Провокира ли го, или тайно се възхищава?
— Да-а-а-а — смотолеви Марлен Михайлович.
Сега пък шофьорът го стрелна с бърз поглед. Около минута пътуваха мълчешком.
— Да можеше да докараме тука нашия селянин — каза Лопатов и сега вече с цяло лице се извърна към Марлен Михайлович. — Благодатна почвица, ей, а, другарю Кузенков? Благодатна е, така си е!
В ИПИ не беше забранено да се възхищаваш от природните дадености на Крим. На Марлен Михайлович му стана отвратително, чак започна да му се гади от това, че шофьорът се страхува от него, а той — от шофьора.
— Лентата, Лопатов, лентата си гледайте — сухо му посочи пътя и се извърна.
„Ей така няма и година да мине след «присъединяването» и кримчаните ще се страхуват един от друг като нас с Лопатов. Лучников смята, че Крим ще вдъхне храброст на руснаците. Да, ама не, само ще станат по-страхливи…
Да зарежа всичко, да избягам, да изляза пред телевизията, да обявя война на СОС, да отворя очите на глупаците, да се обърна към Запада…“
— Ето я, Ак джамия! — Лопатов пое надолу към крайбрежието на Азовския залив.
От високото на фриуея вече се виждаше Арабатската стрелка, едно любопитно природно явление — пясъчна ивица, широка километър и половина — два и дълга над сто. От източната страна по цялата дължина на ивицата се точеха чудни плажове, покрити с трошляк от червени раковини, миеха ги чистите вълни на Азовския залив. От западната страна пък беше застоялият неподвижен и плитък Сиваш, съкровището на Крим — скъпоценен резервоар на нефт, природен газ и какви ли не други полезни неща. Всичко беше организирано по съответния начин: откъм западната страна по продължение на цялата ивица и надълбоко в Сиваш стърчаха сонди, издигаха се преработвателни, пречиствателни и обогатителни фабрики, резервоари и естакади — цяла индустриална джунгла. По средата на ивицата минаваше шестлентово шосе с всичките му джунджурии: телефони на всеки километър, автоматични бензиностанции, автомати за кафе, цигари, кола, чай, дъвка, бонбони, хотдог и богати барове, издържани в така наречения граничен стил. По-нататък по източния бряг на ивицата, тоест чисто и просто на километър и половина от индустриалната джунгла, се редуваха плажове, пристани за катери и яхти, градчета и селца, в които живееха работници и индустриалци — ултрасъвременни селища с максимум удобства и изобилни, макар и далеч не изискани развлечения. Основни центрове на Стрелката бяха градовете Ак Джамия, Големият Бем и Трети държавен участък, към който всъщност се бе насочил сега автомобилът на Кузенков, защото там се намираха управата на „Арабат Ойл Къмпани“ и централите на разните профсъюзи и сдружения. На северната опашница на ивицата имаше и малко селище в стил Дивия Запад, наречено Малкия Бем или Копейка. Мълвата за него се носеше из целия Остров, говореше се, че там можеш или да си умреш от скука, или да се набъркаш в най-невероятни приключения; там сред товарните пристани и тръбопроводите имаше двайсетина бардака за всякакви вкусове, с една дума, мини Хонконг.