Преди да пристигнат в Трети държавен участък, още когато на хоризонта се появи разноцветната китка на небостъргачите му с рефлектиращите стъкла, Марлен Михайлович си помисли, че не би било зле да остане тук сам, да се отърве от шофьора Лопатов. Какъв ли чин има? Сигурно не по-нисък от майор. Той още веднъж го погледна отстрани. Каква физиономия обаче! Ами че това е Нерон! Да, да, по-развратен трудещ се не можеш да намериш никъде.
Вече в хотел „Литейни Сплендид“ Марлен Михайлович без заобикалки предложи на шофьора:
— Слушайте, Лопатов, аз ще остана тук три дни и никъде няма да пътувам. Защо не прескочите до Малкия Бем и Копейка? Разправят, там било страхотно Едва ли някога ще имате друга възможност.
Очите на Лопатов изведнъж пламнаха с безумна светлина: явно не му липсваше въображение.
— Ами… вие… другарю Кузенков… как… тук… — замънка той.
— Лопатов — изтънко се усмихна Марлен Михайлович. — Какво толкова, хора сме все пак…
— Именно! — възкликна Феофан Лопатов и чак целият грейна.
Именно, толкова е ясно — всички сме хора и всички искаме да си подсладим душата. И тази важна клечка, тайнственият генерален консултант, когото му е наредено да не изпуска от очи, и той е очевиден „всички сме хора“ и също иска да се по-разкара из индустриалната зона, без някой да му се пречка. Разбира се, начаса в душата на опитния Лопатов се прокрадна съмнение: открият ли го другарите в Малкия Бем и Копейка — край на кариерата му, ще го отстранят от волана, ще трябва да живурка в родното си място чак до гроба. И същевременно… Лопатов тъжно оглеждаше пустото уютно фоайе на „Литейни Сплендид“ с неговия мек пружиниращ под, светилници, скучаещ в дъното барман… погледна през стъклената стена, където мъждиво проблясваха зимните вълни на Азовския залив, и отново го загложди мисълта „всички сме хора“. Абе да става каквото ще — животът си върви и накрая ще ти бъде мъчително горчиво и обидно за безцелно изживените години, я да се емвам аз — три дни при курвите в Малкия Бем и Копейка, царството на кефа!… — пък ако ще после и от партията да ме изхвърлят, през тия три дни с тамошните мацки и гейчета ще видя такива неща, каквито вие, скъпи другари, през целия си живот не ще усетите дори в масов мащаб… Да не повярваш колко бързо прелетяха сега пред Лопатов унилите години на шофьорско — следствена работа. Скоро и самият Остров ОКЕЙ ще иде по дяволите, нищо няма да видиш и какво ще си спомнящ после?
Всички тези чувства се изписаха извънредно ясно на месестото лице на Лопатов, а Марлен Михайлович, който начаса схвана всичко, за пореден път се смая колко са се променили през последните години „нашите хора“. След минута Лопатов вече го нямаше: юрна се с посланическата кола към международните курви в Малкия Бем и Копейка.
Марлен Михайлович въздъхна освободено и започна да се разполага в чудесния двустаен апартамент, естествено, с изглед към чистото море. Долу пустите облизани улички на Трети държавен участък водеха към плажа. Вятърът огъваше връхчетата на пирамидалните хвойнови храсти, които се редяха покрай огледалните витрини. От време на време префучаваше кола или минаваше по някой младеж с ярък шушляков анорак. Изведнъж Марлен Михайлович изпита чувство на уют, спокойствие, пълна откъснатост от проклетите проблеми и нелепите инструкции. Ще поживея тук три дни в пълна самота, на никого няма да се обаждам, с никого няма да се срещам, а пък отчета ще го съставя като едното нищо — какво ще ни даде този отчет, нито ще отдалечи катастрофата с един миг, нито ще я приближи с един миг. Ще седя три дни пред телевизора, ще сменям канал след канал на Ти Ви Миг, ще следя перипетиите на избирателната кампания. Ще се разхождам, ще чета вестници, ще гледам телевизия… За три дни ще изляза от играта и ще се опитам да преценя с кого съм, какво искам и накъде трябва да поема. В края на командировката от някой бар ще се обадя в Москва и ще кажа на Вера да ми звънне от сестра си. Може пък да не ни засекат. Вера всичко ще разбере, ще я помоля да се добере до „видната личност“ и още веднъж да се опита да предотврати техните катастрофални решения.