Скочи някакъв чудесен младеж с лейтенантски знаци на петлиците, размаха пилотското си кепе и извика:
— Ние летим във всякакво време, Андрей!
Аудиторията възторжено изрева. Полковник Чернок запали сигарилос. Андрей се усмихваше малко тъжно. Мисис Парсли112 (май имаше такава зелена подправка за бульон) демонстрираше само безгранична преданост на своя господар.
Ах, хитрото копеле, изведнъж с отчетлива злоба си помисли Кузенков за Лучников. Агитация от негативното! Плаши хората с „мрак и мъгла“, а постига желания възторг и храброст. Какво става с тези хора? Отново и отново Солженицин ги увещава от телевизионните екрани — спрете се, осъзнайте се! Всички го слушат с благоговение, а после стигат до смайващ извод: само една велика земя е могла да отгледа толкова могъща личност, само великият Съветски съюз! Може би на такава степен на процъфтяване човекът винаги получава нещо като изкривяване по посока на разни безсмислени вдъхновения? Как е успял Лучников да проникне толкова дълбоко в психиката на островитяните? Може би наистина са го научили в КГБ? Кузенков обаче знаеше със сигурност, че върхушката на Комитета изобщо не се стреми към завземане на Крим: та нали губят такова чудно работно поле. Не, просто самият Андрей е един от островитяните, един от „най-добрите“.
Ти Ви Миг, както обикновено, се спря върху физиономията на Лучников. Странно съчетание: някак хищна усмивка и тъжен, ако не и нажален поглед.
— Гад! — Кузенков размаха юмрук пред физиономията на бившия си приятел. — Гад си във всяко отношение: и роднините си забрави, и любимата си изхвърли, и дори не се постара през всичките тези месеци да намериш стария си приятел. Тази садомазохистка идея, този снобизъм, стигащ до абсурд, е погълнал всичко.
— Абсолютно съм съгласен с вас, Марлен Михайлович — прозвуча наблизо леко дрезгав гласец.
Кузенков отскочи от телевизора. В стаята влизаше количка с неговата „скромна вечеря“ — цял комплект подноси и подносчета, покрити със сребърни капаци, плюс бутилка уиски. Някакъв слуга тикаше количката — кокалест субект на средна възраст с усмивчица, оголваща анемични венци, побеляващи кичури коса падаха върху очите му.
— Намерихте точната дума — каза слугата. — Андрей Лучников е нравствен гад. Познавам го от дете, учехме заедно в симферополската гимназия „Цар Освободител“.
Кузенков мълчаливо гледаше слугата и вече разбираше, че това не е никакъв слуга, че сигурно не е трябвало да пуска Лопатов, че тук са го чакали, че трябва веднага да се обади на господин Кокинаки, ако вече не е станало късно.
Фалшивият слуга наведе глава и леко тракна токове.
— Разрешете да се представя. Юрий Игнатиев-Игнатиев -каза той. — Моля великодушно да ми простите, но това беше единствената възможност да говоря с вас, а аз крайно се нуждая от това.
Игнатиев-Игнатиев подхвана полите на дрехата си като в XIX век и приседна на фотьойла, но фотьойлът беше съвременен, „удавящ“, донякъде наглото, пресилено старомодно движение не отговаряше на дизайна му. Игнатиев-Игнатиев някак нелепо хлътна и за да подхожда на този фотьойл, дръзко преметна крак връз крак. Смесването на времена и стилове излезе толкова глупаво, че въпреки напрежението Марлен Михайлович се позасмя.
— Игнатиев-Игнатиев ли? — каза той е леден тон. — От „Вълчата сотня“? Доста съм чувал за вас.
— Минали работи, любезни ми Марлен Михайлович — каза Игнатиев-Игнатиев, като оглеждаше ноктите си уж небрежно, стилно и отново фалшиво. — „Вълчата сотня“ ме изхвърли от редиците си и аз съм горд, че това стана няколко дни преди те да се продадат на СОС. Сега съм член на партията „Комунисти нефтодобивници“…
— Браво, браво — каза Марлен Михайлович. — От ВС — в КН. Поздравявам ви. Но не бихте ли могли да ме оставите сам. Не съм съвсем…
— Нещо повече, влязох в ЦК на тази партия и сега бих искал да поговоря с вас не като частно лице, а като член на ЦК… — Игнатиев-Игнатиев въпросително посегна към бутилката.
— Не пипайте уискито — с неочаквана за самия него грубост каза Кузенков.
Изображението на Лучников вече бе изчезнало от екрана. Сега Ти Ви Миг запъхтяно разказваше за драма, разиграла се в ялтенския „Мажестик“; Лучия Кларк намерила в леглото на продуцента Джек Халоуей местната аристократка Неселроде! — докато… и тоест, и т.н. Сред интервюираните личности за минута се мярна и неотдавна емигриралият кинорежисьор Витални Гангут. Той категорично се разграничаваше от креватната история, заявявайки, че „не му дреме на оная работа“ за Лучия Кларк (неясен израз, господа, по-късно ще се постараем да го уточним), а Лидочка Неселроде да си „таковала таковата“ (уважаеми господа, очаквайте разяснения), че не ще да знае никого от цялата останала „шайка“, а Октопода уважава като здраво „чаткащ“ за киното продуцент. Без никакво съмнение интервюираният беше леко или доста сръбнал. Зададоха му въпроса: Между другото, вярно ли е че заедно с Халоуей кроите планове за свръхмощен блокбастър? Гангут разцъфна в хитра усмивка, закани се е пръст и бе зафиксиран от камерата в този вид.