— Замалко щеше да стреля с невропаралитичен патрон по вас, господа — каза Сергеев, захвърли настрани Игнатиев-Игнатиев, седна във фотьойла и извади от дипломатическото си куфарче три бутилки „Сибирска водка“.
— Върнете ми дневника, господин Кокинаки — хленчеше Игнатиев-Игнатиев. — Върнете ми този мръсен фалшификат.
Марлен Михайлович весело огледа присъстващите:
— Ами като гледам, братлета, всички тук сме си наши.
Сергеев се усмихна.
— Не-не, не е точно така, но си споделяме някои данни. Без подобна размяна коя да е intelligence service113 е невъзможна. Нали така, колега Востоков?
За учудване на Марлен Михайлович Востоков не прояви никакво подмилкване към Сергеев, а, напротив — дори сякаш не го удостои с внимание.
— Не може ли да завършите мисълта си, Марлен Михайлович? Казахте, че знаете Основополагащата?…
— Именно — Марлен Михайлович си наля в чашата малко уиски, малко шампанско и я допълни с водка. — Основополагащата върти всички ни във водовъртежа си, превръща живота ни в абсурд, работата ни — в безсмислено пилеене на време и пари. Тя завърта във водовъртежи всички ни — и марксисти, и монархисти, и хора на ЦРУ, и хора на КГБ, тя плува, неумолимата, могъща, светеща акула!
Всички се умълчаха. Възцари се неловка пауза.
— Впечатляващо — неуверено промърмори Востоков.
Нова пауза, неловка тишина. Тихо бълбукане — Игнатиев-Игнатиев деликатно смучеше водчица.
— Имам предложение — каза господин Кокинаки. — Всички тук сме мъже — той хвърли поглед към Игнатиев-Игнатиев. — Или почти всички. Хайде днес да се натряскаме като талпи. Да се насмучем като свине и да отидем при курвите в Малкия Бем. Между другото в „Банкок“ вече са пукнали с бутилка главата на Лопатов.
— Понякога това е необходимо — каза Востоков.
— Жалко, че само понякога, а не винаги — каза Марлен Михайлович. — Само като си помисля за тази кошмарна светеща курва, вечно бих се въргалял пиян с пукната глава. Опитайте моя коктейл, другари щирлицовци. Вече ме люлее като в море. Между другото какви са онези светлини, прожектори, какво мига там? Да не би да се започна вече?
— Започне ли се, ние ще знаем — каза Сергеев. — Тук винаги при нордост адмирал Вирен извежда своята ескадра на тренировка, а и на нашите от Новоросийск не им се седи мирно. Американците пък летят наоколо, фотографират. И за чий? — попита той всички присъстващи.
— Нейна работа е — загадъчно се усмихна Марлен Михайлович и показа с ръка движение на голяма риба.
Всички се засмяха. Звънна телефонът. В слушалката се разнесе гласът не на кого да е, а на Андрей Лучников. Той говореше много припряно:
— Марлен, успях да се измъкна от Ти Ви Миг и от моя конвой. Намирам се на петстотин метра от тебе, досами плажа, в бар „Тризъбец“. Ела веднага.
— Обаче аз имам гости — измънка Марлен Михайлович. — Изключително приятна компания. Говорим си за Основополагащата.
— Знам кои са при тебе — бързо избърбори Лъча. — Постарай се да ги метнеш. Това е единственият шанс.
— Добре, добре — хитро се изкиска Марлен Михайлович. — Моите рядко любезни гости са много заинтригувани. Сега ще домъкна тук и вас, приятелю! Ще разиграем партия политически покер сред рева на нордоста. Спомняте ли си онази песен? „По пътя лед, натрошен на парчета, реве нордоста, до комунизма да стигнем, момчета, не е толкова просто…“
Той затвори телефона и весело изгледа „гостите“. Разузнавачите бяха вперили в него професионални погледи. Горките — помисли си Марлен Михайлович, — въобразяват си, че всичко знаят, че направляват събитията, а всъщност май няма по-неосведомени и по-жалки прислужници на главната гадина, Основополагащата.
— Лучников беше — каза той.
Нито един мускул по лицата на професионалистите не трепна, докато клюмащият над чашата „сибирска“ комунист нефтодобивник скочи, разля, катурна, затрепери като млада девственица.
— Той е долу, в бара. Сега ще го доведа — каза Марлен Михайлович.
— Няма да го преживея — промърмори Игнатиев-Игнатиев.
— Мисис Парсли с него ли е? — бързо попита Востоков.
— Сам е — Марлен Михайлович излезе от апартамента, като взе ключа и блокира бравата. „Докато се измъкнат от тук, ние ще духнем, помисли си той. Къде ще духнеш? — мярна му се друга мисъл. — В морето ли?“
Във фоайето на хотела отиде при дежурния полицай, показа му паспорта си и се оплака, че при него, съветския дипломат, са нахълтали някакви пияници и му пречат да си почива. Ченгето веднага хукна да вика патрула. Нахалници, осмелили са се да нарушат спокойствието на „съветския другар“.