Междувременно Марлен Михайлович изтича навън и се втурна по пустата, къса и тъмна улица, където под яростния вятър кипяха смриковите храсти и светеха само прозорците на два-три бара. В края на улицата бумтеше и излиташе над парапета приливната вълна на нордоста.
Едва тук, щом почувства пронизващия студ, Марлен Михайлович се сети, че е изскочил навън дори без сако, само по жилетка. Дотича до парапета, отскочи от поредния удар на вълната, видя отдясно и отляво плажа, заливан от пенестите води, дивия танц на светлините в черния мрак, помисли си, че може би това е нощта на окончателното разрешаване на всички проблеми, весело разбърка мократа си коса и тогава забеляза на партерния етаж на едно масивно и безжизнено здание три светещи топли прозореца. Беше бар „Тризъбец“. Вълната спираше на метър от входа му. Гибелната нощ остана в миналото още щом престъпи прага: в топлия бар миришеше на силно кафе и на тютюн, свиреше музика.
Gonna make a sentimental journey To renew old memories…114 — припяваше някакъв топъл успокояващ бас.
Собственикът на бара гледаше по телевизията хокеен мач СССР — Канада. До бара седеше огромен пес овчарка с черна ивица по гърба. Той дружелюбно се ухили, като видя нахълталия Марлен Михайлович. В ъгъла на мекия диван седяха Лучников и мисис Парсли.
— Боже мой — засмя се Андрей. — Ти си мокър и пиян. Никога не съм те виждал пиян. Christy, look at my friend. He is heavy drunk…115
Чистичката и строга мисис Парсли, която беше облечена в закопчано до брадичката кожено яке, дружелюбно се усмихна на Кузенков. Благодарение на Ти Ви Миг целият остров знаеше, че в джобовете на якето на тази личност винаги се намират два пистолета със свалени предпазители.
— Николай — каза Лучников на бармана, — дай на моя приятел някакъв пуловер и чаша горещ ром.
— Николай — каза Лучников на бармана пет минути по-късно, — дай на мен и на приятеля ми по една винтяга, искаме малко да подишаме въздух.
С жест на ръката той пресече опита на Кристина да ги последва. Излязоха в ревящата мъгла и бавно поеха по тясната плажна ивица, която все още съществуваше между каменния парапет на крайбрежната улица на Трети държавен участък и настъпващите от мрака бели гриви.
— Марлен! — извика Лучников в ухото на Кузенков. — Всичко е готово! След една седмица ще победим! Последното социологическо изследване показа, че СОС ще получи над 90 процента!
— Бъди горд с това! — извика Марлен Михайлович.
— Нещо ме яде отвътре! — отвърна Лучников.
— Има си хас! — извика Марлен Михайлович. — Та ти си просто една жалка риба лоцман за огромната безумна светеща акула.
— Какво искаш да кажеш? — стреснато попита Лучников.
Изненадан за миг, Лучников веднага забрави за изненадата си. Той крачеше покрай могъщите бетонни плочи, целият мокър, с променяща цветовете си под отблясъците винтяга, замислен и дори странно млад, истински герой на народния плебисцит, истински шампион.
— След една седмица Държавната дума ще отправи молба до съветското правителство да бъдем включени в СССР като съюзна република. Кажи ми, ти можеш ли да ми гарантираш, че няма да се случи някаква варварщина, някаква тотална окупация? Защото в нашия случай това не е необходимо, изобщо не е необходимо. Чехите са чужд народ, те искаха да се отцепят, ние сме си наши, искаме сливане. В случая не е нужен акт на насилие. Нужна е известна постепенност, такт… В края на краищата по конституция всяка съюзна република има право на свободно влизане и излизане, на международни отношения, дори на собствени въоръжени сили. Нашите форсиз ще станат част от съветската армия, защо трябва да ни окупирате? Социалистическите преобразования също трябва да се въвеждат постепенно — ние още дълго ще можем да бъдем източник на твърда валута. Нека мен ме пратят на заточение веднага, нека всички нас, съучениците, ни интернират в Кулунда, да ни тикнат във Владимирския централ, ако ще и да ни разстрелят, ние сме готови, но с Острова, с населението трябва да се действа постепенно, варварски актове са неуместни… Евентуална окупация може да разтърси и нас, и вас, може да доведе до най-невероятното… до война… На няколко пъти се опитах да се свържа с високите равнища, за да получа такива гаранции, но там, както винаги, се преструват, че ние изобщо не съществуваме. В края на краищата ти провеждаш тук политиката на правителството, Марлен. През всичките тези месеци не се срещах с теб, защото телевизията беше по петите ми… Щяха да компрометират и двама ни… Сега няма друг изход — отговори ми без заобикалки: ще им стигне ли там акълът да не ни окупирате?
Докато изричаше всичко това, Лучников сякаш разговаряше сам със себе си, но след последната въпросителна извърна лице към Кузенков и леко се стъписа. Неговият солиден приятел, самото въплъщение на спокойствие и стабилност, изглеждаше доста странно, с мокри къдрици, полепнали по челото, и пламтящ поглед, устремен към тътнещия мрак на Азовския залив.