— Акълът ли? — изврещя той и се разсмя. — То акълът ще им стигне! В малки дози акълът ни стига на нас, а и за това не се иска много акъл!
— Какво ти е? Марлен? Хайде, да се връщаме в „Тризъбец“! — Лучников с доста усилия спря устремилото се нанякъде мощно тяло на Марлен Михайлович и го обърна в обратната посока.
Марлен Михайлович се изтръгна, притисна се до бетонните плочи на преградната стена на Трети държавен участък и разпери ръце по продължението й. Очите му се разшириха неимоверно, пронизваха нощната буря, а устата му се кривеше в саркастичен кикот.
Гръмовните бели вълни една след друга напираха към тях и Лучников си помисли, че бурята се засилва и в края на краищата може да ги сплеска в камъните на стената. Засега вълните се разбиваха на двайсетина метра от тях, но клокочещата пяна стигаше вече до стената. След час вълните щяха да се удрят в нея и да излитат, както сега тя се извисява над морето.
— Така значи? Бил си значи привърженик на постепенността, а Лъч? — ломотеше, борейки се с неудържимия смях, Марлен Михайлович. — Искаш само ти да се жертваш, така ли? Искаш да спасиш всички останали, а? Месианство? Път към звездите? Отъпкал си си пътечка към Голгота? Мигар не разбираш, че въпросът не е в мъдростта на нашите мъдреци, нито пък в твоята жертвоготовност? Какво, не Я ли виждаш? Не забелязваш ли как свети? Не разбираш ли, че ТЯ управлява всички ни?
Уплашеният Лучников разтърси Марлен Михайлович и го плесна по бузата с тежката си длан.
— В истерия си, Марлен! Овладей се. Какви ги дърдориш?
— За Основополагащата ти говоря — избухна в смях Кузенков.
Лучников неуверено се разсмя.
— Това са ваши марксистки измишльотини, а аз не съм марксист…
— Ха-ха-ха! — изрева Кузенков, вече съвсем безумно кикотейки се, и простря ръка към мъглата. — Дали си марксист, или вярваш в своя Дядо Боже, няма начин да не виждаш реалността, не може да не Я виждаш, да не виждаш огромното Й тяло и как то свети!
Той се оттласна от стената, затича се към морето и след минута поредният бял вал го похлупи. Лучников се втурна след него. Вълната се оттегляше и сега и двамата се озоваха до кръста в кипящата бяла пяна… ту тук, ту там във водовъртежите се въртяха сандъци, греди, дъски, смачкана пластмаса, бутилки, парчета стиропор, парцали от оранжеви спасителни дрехи. Десетина метра деляха Лучников от Кузенков, той разбра, че може да стигне до него, когато изведнъж върху морето от горе, откъм преградната стена, се спусна лъч на мощен прожектор и той видя в този лъч как нова бяла вълна, неистова, идва към тях, подхвърляйки на гребена си нови морски дрипи.
— Марлен! — отчаяно закрещя той. — Спри!
Като дете, зашеметено от щастието на къпането, Кузенков извърна към него кикотещо се лице.
— Тя е! Тя е! — викаше генералният консултант.
Вълната го похлупи, после го изхвърли на гребена си. В лъча на прожектора ясно се видя как върху главата му се стовари дебела греда. След миг водата похлупи и Лучников. Той бясно заплува напред, като отново се опитваше да настигне Кузенков.
Когато измъкваше на брега безчувственото тяло на генералния консултант, на преградната стена и на пясъчната ивица вече беше пълно с хора. Той видя застаналата до кръста във водата Кристина, тичащите към него момчета от охраната, видя Сергеев, Востоков и дори Игнатиев-Игнатиев. Всичко се виждаше отчетливо, защото навсякъде пламтяха софити. Ти Ви Миг предаваше на живо от мястото на действието.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Пролет
В средата на пролетта, тоест към края на април, склоновете на Карадаг, Сюрю Кая и Света гора се покриват с цветовете на планинското лале и на мака и това радва и вдъхновява зрението. Цъфтежът на пелина, чубрицата и лавандата изпълва въздуха с мимолетна, една толкова, уви, отлитаща и бързо изчезваща обонятелна поезия. Нощем — широко отворени прозорци, денем — скитане из хълмовете. „Надявам се, че след мен този склон ще цъфти хиляди и хиляди пъти, нали след Макс цъфти едва ли не петдесет пъти… — мислеше си Арсений Николаевич. — А пък когато земята започне да изстива, когато слънцето започне да изстива, тогава според теорията на вероятностите все някъде във Вселената ще се появи абсолютно същият склон и на него веднъж в годината ще цъфтят лалета и макове, лаванда, пелин и чубрица…“ С усмивка си помисли, разбира се, че според теорията на вероятностите в онези неведоми недра може да се появи и подобен старец сред подобен цъфтеж, но кратко кискане потисна тази усмивка.