Впрочем високият старец с бял пуловер от алпака и яки стари обуща, още съвсем чевръст и вече съвършено добър и чист, което на стари години се случва далеч не с всички, беше напълно достоен за повторение в рамките на теорията на вероятностите.
Тази сутрин спътник на Арсений Николаевич по разходка беше друг един старец, подполковникът в оставка от Марковския полк Филип Степанович Боборико, също като Арсений Николаевич бивш юноша от Ледения поход. Филип Степанович за разлика от Арсений Николаевич беше каба и страдаше от задух. Всъщност той бе излязъл в запаса през 1937 година именно поради влошено здраве, но оттогава ето вече толкова десетилетия я караше някак, с безкрайно пъшкане и скърцане бе основал, развил и предал на децата си дребен, но напълно солиден кораборемонтен бизнес, бе обиколил целия свят. Сега, като пъшкаше, стенеше и от време на време ругаеше Арсений Николаевич, задето го бе въвлякъл в немислима „за нашата древна възраст“ разходка, подполковник Боборико разказваше за миналогодишното си пътешествие до Москва и за насладата, която бе изпитал от концерта на церемониалния оркестър на съветската армия.
— Арсюша, мон ами, повярвай ми, беше невероятно, красиви, стройни като елхички! Как ми лъхна на руска старина! Тамбур-мажорът подхвърляше жезъла, отзад се извисяваха военните символи, флагове като на Семьоновския и Преображенския, нали ги знаеш. Всички музиканти едни такива плещести и мустакати, това е то имперската мощ, ряпа да ядат нашите форсиз, които… е, ще извиняваш, знам, че не обичаш да говоря така, но съгласи се, е годините заприличаха повече на телавивските командоси, отколкото на руска армия, извинявай, Арсюша, ама наистина заприличаха на тези дръзки чифутчета. А какво свирят — нямаш представа! „Морският крал“, „Тотлебен“, „Прощаването на славянката“ и дори една наша, бяла, нямаш представа, Арсюша, свиреха „Марша на дроздовците“ вярно, без думи, но аз пях, Арсюша, пях, седнал в съветската зала, пеех и плачех…
Филип Степанович дори се позатича по пътечката, покачи тежкото си тяло на един камък и като притисна ръка до гърдите си, не без вдъхновение изпя:
Последваха пристъп на задух и продължителна кашлица със свистене, деликатно плюене на храчки в храстите.
— Мили ми Боборико — усмихна се Арсений Николаевич (любопитно е, че дори на младини подполковникът не бе имал прякор, самото му фамилно име се възприемаше като забавно прозвище), — трябва да те огорча: тези твои музиканти дори не са чували за „дроздовците“, а на мелодията на нашия марш пеят своята „По долинам и по взгорьям шла дивизия вперед, чтобы с боем взять Приморье, Белой армии оплот“116. Съгласи се, в поетично отношение този текст явно е по-добър от нашия.
Филип Степанович се огорчи. Огорчено и много сериозно гледаше Арсений Николаевич и той разбираше, че церемониалният оркестър и маршовете са само повод за сериозния разговор, заради който Боборико бе дошъл в „Каховка“.
Бяха минали вече около два месеца от момента, когато Временната държавна дума се бе обърнала към Върховния съвет с молба за включване на Крим в Съюза като шестнайсета република. И досега нямаше отговор, нямаше никаква реакция от страна на Москва, сякаш всичко това беше детска игра, сякаш и самият ОК не беше достоен за вниманието на гигантската Евразия.
— И все пак, Арсюша, във въоръжените сили там тачат руските традиции. Представи си, отидох в Лефортово да търся моя кадетски корпус. Представи си, веднага го намерих. Същите червени стени, бели колони, наоколо почти нищо не се е променило, в зданието е настанена Артилерийската академия, пред входа дежури офицер, строен, стегнат с ремъци, наш, истински, Арсюша, руски офицер. Обърнах се към него и му казах, че съм учил тук като кадет. Представи си, никаква враждебност, представи си, напротив — дружелюбие, уважение…
— Какво искаш да кажеш с това, Боборико? — меко попита Арсений Николаевич. — Кажи си направо най-сетне.
— Искам да кажа, че по света приказват за съветски милитаризъм, но нали ние, руснаците, винаги сме обичали войната, ние… — Филип Степанович съвсем се развълнува, ръцете му се разтрепериха, дишането му стана пресекливо.
— Я да поседнем — Арсений Николаевич настани стария си приятел на един нагрят от слънцето камък.
Огромната чаша на коктебелския залив с всичките му яхти и моторници, с небето над него с два-три хеликоптера, с бреговете му със стъпаловидно подредените къщи и завъртулките на фриуея с префучаващите коли лежеше под тях. Тук, на склона, цареше тишина, чуваше се само цвърченето на близка птица и се усещаше мощният аромат на цъфтящите билки.
116
„По долини и хълмове напредваше дивизията, за да завземе с бой Приморието, опората на Бялата армия“. — Б.пр.