— Е — усмихна се на жена си. — Как свирих, бейби?
— Никак не беше лошо — усмихна се тя. — Винаги съм си мислила, че лъжеш за саксофона, а излиза, че наистина те бива донякъде.
— Брил ще ми дава уроци. След година ще засвиря като него.
— Браво! — Памела го погали по главата. Колкото повече растеше коремът й, толкова по-майчинско ставаше отношението й към съпруга й, това руско хлапе. — Още утре ще пиша на мама в Малибу, че съм сбъркала — уж се омъжих за бъдещ министър-председател, а той се оказа обикновен саксофонист.
— Колко аполитичен си станал — злъчно подхвърли Маста Фа. — Тони, ти се върна от Италия съвсем друг човек. Да не би „червените бригади“ да са те наплашили?
Всички освен Антон и Памела избухнаха в смях. Той на никого не бе казал защо бе отишъл в Италия, на никого освен на Памела и на никого никога нямаше да каже: не е нужно да знаят за гърнетата с черен бълвоч, за пукнатините по стените на така наречения дворец, за последните хрипове на майка му, за очите й, замътени от наркотици, за самотната му молитва, която се превърна в гърч, на никого няма да разкаже за това освен на Памела, на която вече всичко разказа, на никого, дори на баща си, преди всичко — никога — на баща си. Той не отговори на Маста Фа и извърна очи. Излиза, че изобщо нямам приятели. Маста Фа ми е само политически съюзник, не ми е приятел, щом не мога да му разкажа всичко това. Дядо Арсений е на своя хълм… Ще мога ли да разкажа на него? Това е въпрос… Впрочем дядо Арсений ми е приятел. Да, на него ще разкажа всичко за мама, за ужасния дворец, в който тя прекара последните си дни… Още утре тръгваме с Пам за Коктебел…
— Е? — настойчиво го пронизваше с поглед яростният Маста Фа. — Осра ли се там пред бригадистите?
— Майната й на твоята „Червена бригада“ — неохотно проговори Антон, изпи чашка коняк и припряно запали цигара.
— Осрал си се! — извика Маста Фа. — Всички се осрахме! Всички се оказахме лайнари! Не сме якита, а лайна!
Още след участието му в „Антика ралито“ бахчисарайската аристокрация бе отлъчила момчето от дома му. Един мюсюлманин не може да участва във варварските забавления на гяурите. После и баща му, страшно богат плантатор, изгони сина си — върви си при руснаците! Сега Маста Фа се канеше също да прати всички по дяволите: оскърбената му душа жадуваше за самота.
След думите на темпераментния автомобилен състезател всички около масата зашумяха. Маста Фа успя да постигне своето и ето ги — забравиха за джаза и за очарованието на късната есен, за романтичните си истории и за марихуаната, отново над масата закръжи безнадеждният яки проблем. Антон, макар че се бе зарекъл да не започва пак, след минута вече се надвесваше над масата, отмяташе коси, удряше с юмрук, безобразно, в най-лошия руски стил опонираше на приятеля си, само дето не ридаеше.
— Абе разбери, разберете, ти, момче, вие, момчета, разберете, ние още нямаме нация, това е положението, нямаме! Нали видяхте как се проваляха всички наши митинги, с изключение на онези, на които трябваше да действаме с юмруци; всичките ни дискусии се превръщаха в комедия, а самите ние се подигравахме с езика си!
В отговор рипна и Маста Фа и улови разлюляната над масата дълга ръка.
— Вие, руснаците, се подигравахте, другите не се подиграваха! Вие, руснаците, сте мазохисти! Златната орда триста години ви е употребявала, а вие само сте попръдвали! Сталин ви е употребявал четирийсет години, а вие сте го наричали баща на народите. Вие, руснаците, и сега обръщате целия ни Остров със задник към червените, търсите си поредното натегляне. Свършено е! Вървете на майната си, проклети руснаци!
Маста Фа захвърли настрани тежкия стол и скочи през перилата на верандата право на улицата. След няколко секунди зеленото му бахча-мазерати с ръмжене потегли от ресторант „Набоков“ и изчезна.
— На ви сега яки — печално разпери ръце Антон. — Ето това представлява всъщност цялата ни „нация“. Вие, руснаците! Какво общо имат тук руснаците? В края на краищата защо аз да съм руснак? Със същия успех може да се каже, че съм италианец.