— Вие — италианец? — попита приближилата Заира. — Такова блондинче?
— Да не би според вас всички италианци да са черни като сажди? — надменно извисена над корема си, се обърна към нея Памела. Тя чувстваше накъде биеше певичката — с тази бременна съпруга момчето може да бъде отвлечено за една нощ.
— Хайде сега, и цветът на косата, и цветът на кожата, най-примитивен расизъм — оклюмано продума Антон. Беше потиснат от внезапното злобно избухване на Маста Фа. — Приятели — каза той, — караме се за глупости, а всъщност мислим за едно — ще дойдат ли червените?
— Не се съмнявайте, ще дойдат — обади се някой от далечния край на масата.
Казаха това на руски, но на Антон му се стори, че интонацията беше съветска, да, да, определено се бе обадил някой от Съветския съюз. В края на масата, на ъгъла, странишком седеше дребничък, обрасъл с брада до очите младеж с войнишка риза, бродирана на лилии, модата на съветските хипита.
— Вие май сте от Русия? — попита Антон.
— Сега съм от Русия — загадъчно отговори хлапакът.
Антон се обърна към приятелите си и продължи мисълта си:
— Дали червените ще дойдат, или няма да дойдат, дълг на кримската младеж е процесът на формирането на новата нация. Семето на яки трябва да се пренесе през едно поколение. Трябва да се организират многонационални земеделски комуни, да се работи върху езика, върху новата култура… — докато говореше това, усещаше върху себе си присмехулния поглед на хлапака. Рязко извърна глава — да, наистина, онзи се смееше. — Вие защо се смеете?
— Ще ми се да можех да видя вашите многонационални комуни в Кримска АССР — каза хлапакът. — У вас никой не разбира както трябва болшевизма. Дори вие, якитата, сте противници на съединяването. Дори вие, момчета, не разбирате, че на всички тук много бързо ще ви видят сметката…
— Кой сте вие? От Москва ли сте? — попитаха хлапака.
— Дойдох от там преди седмица — отговори той.
— Турист ли сте? Но туризмът беше прекратен веднага след призива на Думата. Еврейски емигрант? Те не идват тук…
— Аз съм просто беглец — скромно каза хлапакът.
Всички около масата се разсмяха — намерил къде да избяга!
— На мен ми е все тая къде ще бягам — поясни хлапакът. — Аз мога да избягам от всякъде и да отида всякъде.
— Новият Худини — каза Антон.
— Между другото, наистина съм нещо такова — много простодушие, без никакъв хъс каза хлапакът. — Казвам се Бенджамин Иванов или Бен-Иван, както ме наричат приятелите ми. Аз съм езотеричен човек. Година след година откривам у себе си нови и нови признаци на свобода. Вие, Тони, можете да попитате баща си. Миналото лято с него пресякохме съветско — финската граница. Тогава успях да „изключа“ цяла застава, от солидно разстояние заличих показанията на локатора.
— Значи вие сте били? — остана като гръмнат Антон.
— На вашите услуги — поклони се Бен-Иван, стана, отиде до перилата на верандата на клуб „Набоков“ и изведнъж изчезна в сведените плътно до верандата клони на платана.
Антон тръсна глава. Бен-Иван вече отново седеше до масата и ободряващо му се усмихваше.
Заира приближи меките си тъмни устни до ухото на Антон. Защо не потанцуваме, секси бой?
— Този секси бой ще потанцува с мен — ядосано каза Памела, която незнайно по какъв начин бе чула тази дори непроизнесена фраза. — А вие, малката — обърна се тя, впрочем напълно миролюбиво, към Заира, — ще бъдете много любезна, ако изпеете още веднъж „Сантиментално пътешествие“.
Заира беше сговорчива жена и веднага се запъти към подиума. Пътьом подбра новопристигналия езотеричен човек. Оказа се, че той на всичко отгоре си носи и тромбон, така че направи няколко напълно професионални сола, редувайки се със Заира, като й се усмихваше свойски и дори от време на време докосваше с твърдата си предница пружиниращото й дупе. Всички танцуваха на верандата и всички си разменяха усмивки. Антон притискаше до себе си огромния корем на жена си и имаше чувството, че сърцебиенето на плода съвпада със собствения му пулс. Виждаше наоколо лицата на приятелите си, неосъществената нова нация на Остров Крим, тези толкова красиви якита — хей, челло, къде другаде ще намерите толкова красиви младежи? Всички танцуваха на една мелодия отпреди четвърт век и всички се усмихваха. Сладко облаче марихуана се рееше над верандата. В небето се разтваряше залезно злато и за красота над тях висеше рояк безобидни майски мушици. Зад кристалното стъкло се виждаше вътрешната зала на ресторант „Набоков“. Съвсем доскоро там едва ли не всяка вечер се правеха приеми в чест на поредния посетил града емигрант. Сега елегантните посетители се движеха с чашите мартини съвсем без посока. Тук-там се виждаха кикотещи се уста, тук-там — свъсени вежди на пророци, изкривени уста на пияници, дамички втора употреба носеха високо вдигнати и за всеки случай леко оскърбени брадички, а от дъбовата ламперия оглеждаха тълпата портретите на Тургенев, Мережковски, Бунин, Ахматова, Бродски, Вознесенски, Ахмадулина и много други. „Писателите са верни помощници на партията“, спомни си Антон шокиралия го лозунг в московския клуб на Централния дом на литераторите. Сега всичко изглеждаше призрачно, всичко сякаш беше обвито с лек дим. Познатият слаб наркотик този път сякаш бе изместил някъде навътре целия клуб „Набоков“ и верандата с танцуващите младежи и бе придал на всичко някаква смътна безсмисленост. Впрочем това усещане беше мимолетно, то се изгуби така, както се бе появило — внезапно, и точно тогава едно завъртане в танца откри пред него пролука във върволицата платани и в тази пролука — огромното златно небе на кримската нощ, панорамата на Симфи с неговите кубове, островърхи кули, кълба, квадрати и издатини, феерия от светлини на фона на златното небе и стърчащия точно по средата молив на „Куриер“. Горният му край блестеше ярко, сякаш беше фар. Там в момента беше баща му. Поддържаше вече безсмисления огън; фар в ослепителната златна нощ, където всичко се виждаше и беше ясно далече напред.