Нахлуването започна именно тази нощ, но по традиция все пак по тъмно: едната зора още не бе успяла да смени другата и в този кратък здрач върху Симфи се изсипа свистенето на безброй турбини.
Щом чу това свистене, председателят на съвета на СОС, издател и главен редактор на „Руски куриер“ Андрей Лучников разбра: край, това беше.
Той угаси светлината в кулата и съучениците видяха от висотата на своя небостъргач безбройните светлини над Симфи. Бяха гигантски десантни антеи, които кръжаха в очакване да им дойде редът за кацане.
Ти Ви Миг, както винаги, беше на мястото на събитието. На екрана на „сандъка“ вече можеше да се види пастта на огромна десантна риба, от която един след друг излизаха натъпкани със „сини барети“ джипове. Вярно, предаването неизвестно защо внезапно прекъсна, когато няколко „сини барети“ се затичаха право към камерата, като в движение вдигаха прикладите.
— Ето, виждате ли — спокойно каза Беклемишев. — Пак ни метнаха. Те не могат да не лъжат.
— Кои те? — закрещя Лучников. — Аз не съм разговарял с тъпите военни! Разговарях с Госплан117! С КОМИКОН и с Госплан. Те може изобщо да не са знаели какво се готви.
Преди два дни в кулата на „Куриер“, а после и в правителствения квартал бяха започнали радостни събития. Москва бе прекъснала тримесечното зловещо мълчание, с Лучников започнаха да се свързват видни дейци на Госплан, а после и на Съвета за икономическа взаимопомощ. Съществува, видите ли, мнение, че е дошло време да се започне координирането на икономиката. Ликувайки, Лучников пренасочваше московските другари към съответните симферополски правителствени, търговски и финансови органи. От всичко това следваше, както сметнаха съучениците, че в Москва са надделели „прагматиците“, че там е решено обединението да се проведе на етапи, тактично, във всеки случай без нахлуване, така де, това би било нелепо — да нахлуваш в страна, която се е присъединила доброволно. Това да не е Прибалтика.
И тъй, всичко сякаш бе започнало да се развива в благоприятна насока, впрочем с изключение на върволицата златни залези над пялата територия на Острова, на това златно и леко зеленикаво фосфоресциране, което неизвестно защо вселяваше все по-голяма тревога, караше съучениците да киснат по цели нощи в кулата на „Куриер“ и кой знае защо им пречеше да се разделят.
Замига индикаторът на видеофона. На екрана се появи полковник Чернок. На главата му имаше шлемофон. Той говореше много тихо, но съвсем разбираемо:
— От всички страни към бреговете приближават десантни кораби, на плажовете дебаркират танкови колони, в заливите — морска пехота, използват кораби на въздушна възглавница. Летище Симфи е препълнено с антеи. Радарните системи съобщават за приближаващо съединение на изтребителна авиация. Предполагам, че става дума за блокиране на нашите бази.
— Саша, за какво им е да блокират нашите бази? — извика Мешков. — Нима не разбират, че това са техни бази?
Лучников сложи ръка на рамото на разтреперания Мешков и каза на Чернок: