— Опитай пряко да запиташ Генералния щаб за причините на нахлуването.
— Това не е нахлуване — усмихна се Чернок.
— Какво е тогава?! — изкрещя напълно изгубилият чувството си за хумор Сабашников.
— Включи московския канал на ТВ — каза Чернок.
Фофанов намери московския канал. В този среднощен час вместо цветната схема там излъчваха скулестия говорител Арбенин, който, облечен с безвкусно сако, монотонно четеше някакво съобщение на ТАСС. Тонът му говореше, че съобщението е от средна важност, по-сериозно от отчета на Централното статистическо управление, но, естествено, не толкова съществено, колкото речта на другаря Капитонов на събранието по случай връчването на орден „Октомврийска революция“ на град Кинешма.
— Както е известно… (макар че откъде ли можеше да е известно, след като на населението не бе съобщавано нищо по този въпрос)… широките слоеве на населението на тази изконно руска територия (не, не, никаква Държавна дума, така изобщо не съществува)… от Източното Средиземноморие…(дори в такова съобщение да не употребят омагьосаната дума „Крим“, е, това вече беше прекалено)… се обърнаха към Върховния съвет на Съюза на съветските социалистически републики с молба за включване в състава на една от съюзните републики (нова малка лъжа, нова дребна подлост — не, не беше такова обръщението, молбата не звучеше така…). Вчера на заседание на Президиума на Върховния съвет на СССР тази молба бе удовлетворена по принцип. Сега тя подлежи на ратифициране на поредната сесия на Върховния съвет.
За ознаменуване на присъединяването на народите от Източното Средиземноморие към нашето велико социалистическо съдружие Комитетът по физкултура и спорт при Министерския съвет на СССР и ДОСААФ118 решиха да проведат в съответния сектор на Черно море военно-спортен празник под общо наименование „Пролет“. Провеждането на празника е определено за… (вчерашната дата на май). Репортажи за провеждането на празника ще бъдат излъчвани периодично по втора програма на Централната телевизия.
— Достатъчно — каза от своя екран Чернок. — Изключи го.
Членовете на съвета видяха как дежурният офицер подаде на Чернок радиограма. Полковникът отново се усмихна, този път саркастично.
Американците любезно съобщават, че от Одеса към нашите брегове е тръгнала ескадра начело с авионосеца „Киев“, а от Новоросийск — ескадра начело с авионосеца „Минск“.
— Нашите данни се потвърждават — добави невъзмутимият Востоков.
— Чао, момчета — каза Чернок. — Качвам се на вертолета. Доколкото разбирам, вече не съм командващ. Ще си позволя просто да удовлетворя любопитството си. Интересно ми е как са уредени при тях тези работи.
Видеофонът угасна и почти в същия миг всички видяха приближаващ към кулата на „Куриер“ голям зелен вертолет със съветски опознавателни знаци. Той увисна в непосредствена близост до стъклените стени на Лучниковата къщурка. На отворените му врати се бяха стълпили десантници, които внимателно се взираха в рефлектиращите стъкла.
— За вас ли са дошли, Востоков? — попита Лучников осваговеца.
Востоков не отговори.
— Къде е Сергеев? Кога трябва да ни вземат? — попита Лучников. Востоков мълчеше.
На вертолета лумна мощен прожектор. След миг лъчът му се опря във върха на кулата на „Куриер“ и заслепи всички. Няколко мига те се чувстваха като буболечки под микроскоп и ето че изведнъж отгоре се разнесе стрелба с автомат и всички видяха на едно от нивата на вигвама Кристина Парсли с оръжие в ръцете. Вертолетът веднага угаси светлините си и започна да се отдалечава.
— Какво, Андрей, смятате да се отбранявате ли? — попита с кисела усмивка Востоков. — Като Салвадор Алиенде?
— Хвърли оръжието! — злобно извика Лучников на Кристина.
Тя веднага изпълни заповедта.
— Как посмя да стреляш?
Тя седна на пода и зарови глава в коленете си.
— И какво ще правим сега? — попита всички Сабашников. Беше неузнаваем, трудно би предположил човек, че и в този момент играе роля. — Като в компанията на Дубчек — ще седим и ще чакаме специалните служби?
Настъпи дълга пауза, прекъсната в края на краищата от Лучников.
— Петяша е прав — каза той. — Нека поне се потрудят другарите. Да ни потърсят. А ние поне да се поразходим из своята земя за сбогом.
Всички мълчаливо станаха.
След няколко минути от подземния гараж на „Куриер“ без много бързане, запазвайки достойнство, заизлизаха колите на съучениците — русо-балтът на Мешков, беемвето на Беклемишев, мерцедесът на Фофанов, ягуарът на Сабашников, колите на Нулин, Каретников, Деникин и… накрая, прочутият питър турбо на лидера на националната идея Лучников.