В симферополския апартамент в телефонната слушалка се разрида самотният Хуа:
— Андрюса, слуси се несто узасно… Арсюса излесе от късти със стария синел и взе от мазе старата си пуска…
Сега, скован в автомобилното задръстване на „Площада на Барона“ Лучников не знаеше нищо нито за баща си, нито за сина си. Изведнъж си помисли, че без тях няма да му се живее. Няма да му се живее и без снаха му — златната Памела, и без бъдещия му внук, и без Танкиния Саша, и без самата Танка, и без ей тази жена тук, която толкова го е обичала, както става ясно. В този момент отведнъж цялата история, философия и политика изгоряха като купчина стари вестници и той се усети като някаква торба протоплазма, жалко живо кълбо, вместилище на нещо треперещо, жадуващо за закрила. Така вече се бе почувствал веднъж след финала на „Антика ралито“.
— Внимание! — отново се разнесе над огромния площад могъщ радиоглас. — До всички на булевард „Януари“, на „Синопския булевард“ и на „Преображенская“! Незабавно освободете платното за преминаващите колони.
Тази заповед не се отнасяше за „Площада на Барона“, но и без това беше невъзможно да се изпълни.
Лучников избута гюрука назад и се изправи в колата. Видя приближаващата по „Синопския булевард“ първа колона танкове с вдигнати оръдейни дула и запалени фарове.
— Какво става там? Какво има? — попита той пространството наоколо.
Сега Кристина седеше неподвижно, нахлупила мъжка шапка и скрила очите си с черни очила, а носа и устата овързала с пъстър шал.
— Погледнете екрана, господин Лучников — чу той до себе си съвсем любезен глас. В съседния кадилак също беше вдигнат гюрукът и собственикът му, наглед борсов брокер, любезно му сочеше екрана на своя вътрешен телевизор. — Свидетели сме на историческо събитие, господин Лучников. Събитието, което болшевиките очакваха повече от шейсет години. Окончателната капитулация на Доброволческата армия.
Лучников потрепери от ужас. На екрана всичко се виждаше ясно. В подножието на статуята на Барона се бе строило каре — неколкостотин старци, може да се каже, почти батальон, с разкапващи се от старост дълги шинели, е клинообразни нашивки на Доброволческата армия на ръкавите, с нагърчени пагони на раменете. В ръцете на всеки старец, или може би дори светец, имаше оръжие — трилинейки, кавалерийски ръждиви карабини, маузери или просто шашки. Камерите на Ти Ви Миг обхващаха панорамно треперещата от старост войска или даваха в едър план отделни лица, покрити със старческа пигментация, с паяжинките на склеротични вени, със замътените или, напротив, стъклено просветлените очи над многоетажни торбички… Сгърбени фигури, увиснали кореми, изкривени от артрит крайници… няколко души бяха дошли в строя с инвалидни колички.
— Каква е тази идиотщина, господин Лучников? — попита собственикът на кадилака. — Можете ли да ми обясните смисъла на този фарс?
Камерите се плъзгаха по карето от старци и внезапно едно особено усещане споходи Лучников: това наистина беше армия, а тези развалини бяха воини и всички дефекти, които бе причинило времето на телата им, и амуниции, кой знае защо само подчертаваха това усещане за „войска“. След минута Лучников видя човека, когото не се бе и съмнявал, че ще види в това каре — баща си. Арсений Николаевич стоеше в първата редица, където бяха заели места най-запазените, най-юначните наглед. Някои от тях пъчеха гърди с кръстове и медали, перчеха се и съвсем глупашки виреха нос. Лучников-старши със своите полковнишки пагони на юнкерския шинел просто стоеше, подпрян на винтовката, в позата, в каквато вероятно те, момчетата, бяха стояли в паузите между атаките срещу Каховка. Странно изглеждаше редом с него репортерът на Ти Ви Миг със сребристото си яке с фирмена емблема на гърба. В дъното на кадъра над морето от глави, цветя, знамена и лозунги светеха фаровете на бавно приближаваща танкова колона.
Президиумът на Съюза на Белия воин, както е известно, отхвърли решението на Временната държавна дума — чу той спокойния глас на баща си. — Намиращото се тук поделение на Въоръжените сили на Юга на Русия, вярно на клетвата си, застава срещу нахлулата армия на червените.
— Но, професоре — репортерът показа на камерата ухиленото си лице.
— Полковник съм — меко го поправи Арсений Николаевич.
— Извинете, полковник, но нали Генералният щаб и целият личен състав на нашите форсиз приветства сливането си с героичната армия на великия Съветски съюз.