— Ние не сме ви форсиз! — кресна застаналият до Арсений Николаевич плещест старец. — Ние сме доброволци! Руска армия!
— Руската армия смята да се бие, така ли? — попита репортерът.
— Смятаме да капитулираме — каза Арсений Николаевич. — Доброволческата армия капитулира пред превъзхождащите я сили на неприятеля — той се позасмя. — Съгласете се, думата „капитулация“ звучи по-нормално от…
Свръхмощен радиоглас заглуши „ненормалната“ дума.
— Незабавно освободете платното! След пет минути започва преминаването на танкови колони!
Стотици, хиляди коли, застанали плътно една до друга, деляха Андрей от Арсений. Беше невъзможно да си проправи път до баща си, по никакъв начин не можеше да го спаси. Започна хаотично движение, в което сред нестройната глъчка се чу ясно:
— Равнис! Мирно! Ходом марш!
Карето изправи глави и бавно тръгна напред. За последен път Андрей Лучников видя баща си, когато той с доста енергично движение отмести от себе си сребристото яке на Ти Ви Мига.
Сега камерата следеше събитията отвисоко и неочаквано се оказа, че между челните танкове и батальона от старци има нещо като асфалтово езеро, напълно подходящо за историческата процедура на капитулацията. Може би самите Ти Ви Мигове се бяха погрижили за появяването на това пространство, за да снимат „трагикомедията“. За тези фанатици, за тези безумци на спонтанното пряко предаване не съществуваха нито емоции, нито опасности.
Над батальона от „доброволци“ се разпростря доста голямо и съвсем ефективно бяло знаме като знак за капитулация. В предната редица старците носеха сведено трицветно знаме на Русия и няколко полкови знамена.
В един момент камерата се плъзна по младите лица на съветските танкисти. С шлемофоните си те изглеждаха съвсем невъзмутими, само двама-трима бяха леко зяпнали, което, естествено, им придаваше малко глупав вид. Танковете все още стояха и не тръгваха, техните прожектори засилваха светлината от софитите на Ти Ви Миг. Сега невидимият коментатор говореше на английски с такава скорост, сякаш течаха последните минути на финален мач за Световната купа:
— Завладяващо и същевременно доста трогателно символично събитие! Със закъснение от шест десетилетия Бялата армия слага оръжие пред Червената. Погледнете тези треперещи старци, това са същите онези въодушевени младежи от Ледения поход. Колко са останали, къде са се разпръснали техните традиции? Кои са сега и пред кого капитулират?
Старците хвърляха на асфалта пред танковете ръждивото си оръжие и се отдръпваха настрани, където отново се строяваха с вече наведени глави и сключени зад гърбовете ръце.
Изведнъж нещо мигновено се промени. Изчезнаха лицата на танкистите и люковете се затвориха. Насред думата се задави коментаторът. Между танковете се появиха тичащи с готови за стрелба автомати „сини барети“. Без да обръщат внимание на старите белогвардейци, а само избутвайки ги, десантниците се втурнаха към платформите на Ти Ви Миг. Изображението на екрана заподскача. В някакъв момент Лучников видя как двама войници извиваха назад ръцете на момчето със сребристото яке, после всичко стана на пукнатини — бяха ударили с приклад камерата, след това на екрана се появиха три бягащи сребристи якета и преследващите ги десантници. Упоритите фанатици продължаваха да снимат собствения си разгром.
— Странна акция на десантното съединение — хриптеше, бранейки се с лакът прочутият коментатор Боб Коленко, лицето му беше окървавено, отзад го избутваше, промушил цевта на карабината си под брадичката му, невъзмутима „синя барета“, но Боб Коленко виждаше прицеленото отнякъде око на оцеляла камера, затова продължаваше да хрипти: — Странна игра. Имитация на атака срещу средствата за масова информация. Вие виждате, господа, това момче ме души с цевта на карабината си. Май взема тази игра прекалено на сериозно…
Най-сетне каналът на Ти Ви Миг спря да излъчва, на екрана остана емблемата му — крилато око.
Разтревоженият собственик на кадилака гледаше Лучников.
— Тези негодници от Ти Ви Миг сигурно са се държали нетактично с нашите войски. Нали, господине?
Той превключи телевизора си на Москва. Оттам показваха в общ план улици на кримски градове, изпълнени с възторжени тълпи. В небето група парашутисти образуваха в забавен скок думата СССР.
Лучников видя, че танковете потеглиха.
— Там е баща ми — каза той на Кристина. — Ще опитам да си проправя път до площада. Седни да шофираш.
Тя трескаво, с някакво жабешко движение се вкопчи в него. Той изведнъж изпита отвращение към нея и точно тогава забеляза как от някаква каравана на петдесетина метра встрани група пияни господа го сочеха с пръсти и се кикотеха. Той им хвърли бегъл поглед, отначало не ги позна, но после ги позна и се вгледа внимателно в тях. Бяха веселите американски кинаджии начело с Халоуей Октопода и сред тях — най-пияният, най-разюздан и най-оскърбителен довчерашен негов московски приятел Витася Гангут. Именно той, а не те, сочеше Лучников с пръст и мръснишки се кикотеше, а като улови погледа му, съвсем се разлигави. Превивайки се от смях, крещеше нещо право към Лучников, като му сочеше плуващите около статуята на Барона куполи на съветските танкове, превиваше се, хващаше се за корема, а после измъкна от джоба на якето си някаква зелена книжка и някак тържествено я показа на Лучников. Американски паспорт, сети се Лучников. Смята, че е недосегаем, свободен гражданин на света, а аз — вече крепостен селянин на Степанида Власиевна. Обърна гръб на кинобандата така, сякаш тя не беше наблизо, свали шапката от главата на Кристина, започна да я гали по косата, да я целува и успокоява.