— Иеп, capa, иеп — сержантът веднага си запробива път към най-близкото заведение.
Лучников трябваше няколко пъти да обиколи Барона, докато успя да се гмурне в един от тунелите на Подземния възел. Докато обикаляше, не го напускаше мисълта, че трябва да направи още нещо тук, на този площад, нещо, което е забравил, а е необходимо… Да се прекръстя, спомни си най-сетне, пред черквата „Вси светии, възсияли над земята руска“… В последния момент, когато вече влизаше в подземния тунел, успя да хвърли поглед към прозрачното кълбо на черквата и да се прекръсти.
Под земята в оранжевата светлина на безкрайните фенери, както обикновено, летяха стотици автомобили и изглеждаше така, сякаш всичко бе нормално, нищо не се случваше и животът си течеше нормално в тази нормална суперцивилизация.
— Защо сам не потърсиш баща си? — извика му Кристина. Тя май съвсем се бе овладяла и дори бе запалила цигара.
— Защото трябва да прибера Антон! — извика Лучников. — Татко вече се изяви, момчето обаче може да направи доста глупости!
— Определено! — извика някой отзад.
Лучников се извърна и видя свилия се на задната седалка Мустафа. Протегна ръка назад към него и усети под дланта си твърдата мокра буза на момчето.
— Извинявай, Андрей ага — извика Мустафа. — Бях в нервна криза.
Лучников го потупа по бузата и отново отпусна ръка на волана. Кристина радостно се извърна към Мустафа и започна да го целува през седалката.
Скоро изскочиха на Източния фриуей и от естакадата видяха разгръщащата се величествена картина на военно-спортния празник „Пролет“. Кой знае защо естакадата беше свободна откъм военна техника и по нея както в скучните дни на независимостта продължаваха да летят разнопородни глутници коли, може би генералите стратези не вярваха в здравината на свръхмощните стоманени подпори. Виж, долу всички пътища бяха претъпкани е танкове, бронетранспортьори и военни камиони, колоните май се движеха доста хаотично, блъскаха се и задълго спираха, образувайки уродливи стада от сиво-зелени животни, сякаш стълпили се за водопой. Навсякъде висяха и прелитаха от място на място многобройни вертолети. Основната им задача в тази местност беше сякаш да координират движението на колоните, но те, изглежда, не се справяха с тази задача, сиво-зелените стада помръдваха едва-едва и растяха ли, растяха, натрупваха се. На местата, където се излизаше от фриуея, се образуваха задръствания от коли. Самият фриуей засега беше относително свободен, във всеки случай турбо питърът без много усилия удържаше скорост сто и десет. От време на време от пустотата, от слънчевото сияние на звена по два изникваха страховити, свистящи двуопашати „Миг–26“. Те минаваха над естакадата и се разтваряха в синевата. Някъде надалече, по на юг, май в района на Баксан или Там Даир, в небето висеше тъмен авиооблак. Там по всяка вероятност кацаше парашутен десант.
Изведнъж по време на поредното прелитане на реактивния патрул се случи сериозна неприятност. Някакъв „Миг“ закачи с крилото си един от висящите над скупчените танкове вертолети. Трудно можеше да се каже какво се случи с „Мига“, защото той изчезна в пълно съответствие със своята абревиатура. Хеликоптерът обаче пламна и рухна. Там, край поредния „водопой“, се вдигна паника, танкове и бронетранспортьори откриха безредна стрелба. За щастие питър турбото бе успяло да подмине опасната зона.
Карачел, Бахчи Ели, Сали, Мама Русская… Те вече приближаваха към изхода за Отузи, от там до „Каховка“ оставаха петнайсет километра.
— Ако намеря Антошка и Памела горе, веднага ще се върна в Симфи да прибера Арсений — започна да размишлява на глас Лучников. — До довечера трябва всички да се съберем и да решим какво ще правим по-нататък…
— Правилно! — радостно извика Кристина. — А през нощта ще избягаме!
— Къде ще избягаме? — попита Мустафа.
— Светът е голям! — ликуваше Кристина. Изведнъж я бе обзел възторг. Внезапно си бе помислила, че може би ще си спомня този ден като едно вълнуващо житейско приключение. — Светът е толкова голям, ей, ти, красиви татарино! Има къде да избягаме! Нали, Андрей? Мълчиш, а? Но нали ще избягаш с нас? Верен си на жертвената си идея, така ли? Руският мъченик няма да избяга с нас, мили Мустафа. Колко жалко, нали? Надявах се, че ще спим тримата, а така ще трябва да спим само двамата, мили ми Мустафа.
Лучников изви очи, видя как Кристина, пресегнала се през облегалката, се целува с Мустафа, и си помисли, че курвите, уви, винаги са му харесвали повече от порядъчните жени и че предпочита ето такава Кристина пред вярната въоръжена пуританка.