В този момент на арматурното табло светна червена лампичка — оставаха му пет литра бензин. Току-що бяха подминали градчето Мама Русская, но на половин километър от градчето имаше сравнително свободен път до един хотел, прилепен към стръмен склон, и там, близо до хотела, се намираха ярките постройки на някакви шопове и заведения, както и бензиностанция на „Есо“, вярно, претъпкана с автомобили.
— Ще трябва да заредим тук — каза Лучников. — Ще напълним резервоара догоре и тубата. Кой знае кога ще можем и дали изобщо ще можем да заредим пак.
Това небивало явление — опашка на бензиностанция — забавляваше всички участници в опашката, всички си разменяха усмивки и разперваха ръце — какво да се прави, историческо събитие, в такъв ден човек може и на опашка да постои. Колата на Лучников беше сред третата десетка. Кристина, неочаквано развеселена и дори някак необуздана, пусна „момчетата“ да си пийнат в близкото заведение и седна на шофьорското място. Такова великодушие, да-да, джентълмени, нов е този век — жената, предвкусвайки любов, угажда на мъжете. Лучников се извърна да я погледне вече на вратата на заведението — да не би да я обзема нов пристъп на истерия? Не, май всичко беше наред. Мисис Парсли (той никога не беше я питал кой е между другото този господин Магданоз) спокойно седеше зад волана и много приятните й кестеняви коси бяха пръснати по раменете.
Заведението беше пълно с хора. Двете машини за еспресо работеха с пълна пара. Музика и глъчка се смесваха, светеха два телевизора. Москва с патетично — задушевен тон разказваше за живота и труда на жителите и тружениците на някакво населено място, до него гърмеше възстановилият се след симферополския разгром Ти Ви Миг — излъчваха репортажи за арести и обиски в помещението на един от най-старите ялтенски вестници с дясна насоченост — „Руски артилерист“. Посетителите в заведението обсъждаха събитията, всички бяха единодушни, че временното (временното, естествено) задържане на разните там вестникари и телевизионери, както и на лидерите на политически партии е мярка, необходима и умна при провеждането на такова крупно историческо събитие, като военно-спортния празник „Пролет“. Ние, господа, прощавайте, другари, навлизаме в нова, по-напреднала историческа формация, обясняваше някакъв фермер, немец по националност, на някакви безделници от приморски тип. Те кимаха в знак на съгласие. — И трябва да ви кажа, господа, прощавайте, другари, че нашето съветско командване прави тази смяна извънредно внимателно, тактично, дори бих казал — деликатно. Спомнете си с какви жертви е бил придружен този прелом в самата Русия.
Лучников си взе кампари със сода. Мустафа поръча силен джин — вермут „Кокти“.
— Не ми се сърдете — каза той.
— И вие на мен — каза Лучников.
— Кажете, Андрей, вие предполагахте ли, че всичко ще стане именно така? — попита Мустафа.
— Не бях очаквал такива мащаби — каза Лучников.
В заведението влязоха трима съветски войници, три „сини барети“ с автомати на раменете и кинжали на кръста. Разбира се, те за пръв път влизаха в западно заведение и сега явно бяха много смутени, буквално „изгубени“. Като се побутваха и кисело се усмихваха, те вече се канеха да си тръгнат, когато към тях с отворени обятия се устреми мустакатият красив собственик.
— Братя! Господа! Джентълмени! С какво мога да ви бъда полезен?
Всички в заведението бяха радостно потресени от присъствието на новодошлите, всички се извърнаха към тях с толкова мощно радушие, че на войничетата свят им се зави.
— Дринк — каза едното, крехък блондин. — Ще може ли малко вода? — с мъчителни жестове, като подпъхваше автомата си някъде под мишницата, той се опита да обясни на „баровското“ множество цялата скромност на желанието си.
— Жадни сте били, момчета, а? — възхити се собственикът. — Бира „Левинбрау“ ще свърши ли работа?
Войниците изумено и боязливо се спогледаха. За тях вече бе разчистена маса, отваряха се безумно красиви „западняшки“ кутии студена златиста бира. Вече им носеха и хрупкави франзелки, и най-крехка шунка, и огромно дървено блюдо с двайсет вида сирене, а околните ги гледаха с умиление и възхита.
Войниците се почудиха, почудиха, преглъщайки слюнки, докато най-сетне блондинчето каза: „Ей, супер!“ и всичките трима започнаха с невероятна наслада да пият и замезват. Някой им наля по чашка „Метакса“ и войничетата, дето се вика, „съвсем се разкапаха“.
— Приятен апетит — каза собственикът.
Десантниците зяпнаха, чак сега успяха да проумеят, че им говорят на руски.
— Значи говорите по нашенски? — попита блондинчето.