— Ами нали сме си ваши? — извика собственикът. — Ние сме ваши, а вие сте наши! Тук при нас всичко е като при вас!
Войниците се спогледаха и избухнаха в смях.
— При нас няма такива работи! — кикотеха се те. — При нас всичко е различно.
Оказа се, че един от тях е от Кострома, а двамата са от Калуга.
— Сега ще ви изпеем една стара песен, чужденци, слушайте! Я хайде живни, Калуга, развесели се, Кострома!
Скоро цялото заведение пееше стара — оказа се, още фронтова! — песен и всички подаряваха на войничетата за спомен разни дреболии: часовници „Омега“, запалки „Ронсън“ писалки „Монблан“, пръстени с камъчета и тям подобни.
Мустафа наблюдаваше войниците от бара.
— Мразя тези тъпи боклуци — каза той.
— А не бива — каза Лучников и сложи дясната си ръка на рамото на момчето.
— Знам вашата концепция, ага — каза Мустафа, — следях речите ви. Не разбирам. Извинете, аз се прекланям пред вас — човека, спортиста, мъжа, но когато разсъждавам за концепцията ви абстрактно, ми изглеждате като гърбав и злобен урод от подземията на Достоевски…
— Отчасти си прав — проговори Лучников. — Гърбав съм, но не съм злобен. Слушай, Мустафа, ти от кой род си?
— На Ахмед-Гирей — небрежно подхвърли момчето.
— О, сериозно? Гордият хан Ахмед-Гирей? — изненада се Лучников.
— Цялата ни гордост остана в миналото — каза Мустафа. — Баща ми е борсов спекулант. Извади късмет, сега е в Африка. Впрочем как мислите, може ли да се върне? Може би ще стане секретар на райком? Нали има такива прецеденти. Принц Суфановонг…
Изведнъж той прекъсна саркастичната си реч и се загледа зад рамото на Лучников. Той се обърна. Вратата на заведението бавно се отваряше, но зад нея нямаше никого, зад нея имаше слънце, вятър и нещастие.
…Докато бяха пили мартинито и коктито, на бензиностанцията наистина бе съзряло едно нещастие.
Кристина бавно се бе придвижвала към колонката и редът й вече беше дошъл, когато от другата страна приближи масивен форд със задни крила, напомнящи плавници на акула, ръждясал символ на „златните петдесети години“. Кристина внезапно си спомни как като малка в Чикаго — първото място, където бе попаднала с родителите си след бягството им от Полша, се бе възхищавала на тези огромни коли. Сега рядко можеше да се срещне такава, обикновено карана от някой сноб.
Така и излезе — в ръждивата акула седеше от сноб по сноб: висок, прегърбен, с късо кожено яке, бричове и кожени гамаши! Колата беше от средата на столетието, а шофьорът сякаш бе останал още от началото му. За миг той изпревари Кристина и грабна маркуча. Кристина му се усмихна и протегна ръка, сякаш предварително му благодареше за любезността.
— Яж ми оная работа! — каза мъжът и напъха маркуча в утробата на своята кола.
— It’s my turn, sir121 — отново се усмихна тя, но вече леко объркано сви рамене.
— Яж ми оная работа! — повтори мъжа своя не съвсем разбираем поздрав.
Докато наливаше бензин, той гледаше Кристина. Върху очите му падаха два прошарени кичура мазна коса, извънредно странна усмивка оголваше венците му. Отблъскващ господин, каза си тя. Някой от опашката подвикна на руски на отблъскващия господин нещо в смисъл, че не е красиво да се държи така с дами! Тогава онзи се изправи и закрещя, размахвайки свободната си ръка:
— Писна ми от тия чужбински курви! Стига толкова чужбински курви! Където и да влезеш, навсякъде чужбински курви! Стига! Гади ми се! Сега дойдоха нашите! Руските войски дойдоха! Сега ще плюем под опашката на всичките чужбински курви!
После извади маркуча от колата си и насочи мощната бензинова струя към Кристина.
Тя беше потресена и не можеше да помръдне. Бензинът я обливаше от главата до петите, а тя сякаш се бе вкаменила. Изглежда, и всички от опашката бяха потресени от тази нечувана варварщина. Няма сцена на бензиностанцията, статични пози, зинали уста.
Дългунестият маниак междувременно захвърли маркуча — сега струята заливаше седалките на празния питър, — хихикайки, се качи в своя форд, запали цигара (!), хвърли клечката към Кристина и потегли.
В мига, когато вратите на заведението се отвориха, по-точно, в следващия миг, Лучников и Мустафа видяха мятащата се и въртяща се в кръг приказно красива Кристина с пламъци по раменете и бедрата. Странно, в подобни ситуации Лучников винаги реагираше мигновено. Така стана и сега — младият Мустафа остана като гръмнат, докато Лучников смъкна покривката от най-близката маса и се затича към Кристина.
Кристина бе получила пристъп на болкова еуфория. Тя се кикотеше и бягаше от Лучников и от другите си преследвачи. Изглежда, единственото, което разбираше в този момент, беше, че е приказно красива, че пламъците по раменете и бедрата я правят приказно красива, че светът изведнъж се е преобразил в свръхярка пламтяща мечта, а тези мъже с парцалите искат само да й отнемат тази мечта.