Почти беше спасена: Лучников я настигаше изотзад, а насреща й летеше Мустафа, но изведнъж тя забеляза встрани бариерата, до която свършваше асфалтовата площадка на бензиностанцията и от която започваше склонът. Немислима красота по цъфтящия склон, полянки с лалета и остри скали. Тя прекрачи бариерата и се втурна надолу. Веднага се блъсна в някаква скала, заби се в нея и падна вече в безсъзнание, после се затъркаля надолу като горящо кълбо.
Целият ден беше много ярък, небето грееше над целия Крим, а нос Херсонес просто се къпеше в сиянието на морето и слънцето. В разгара на деня Андрей Лучников докара мъртвата Кристина в черквата „Свети Владимир“. На обширния паркинг пред портите на храма, които водеха към морето, към античните развалини, към кръстовете на православното гробище, беше пусто, имаше само един стар зелен фолксваген, който подсказа на Лучников, че отец Леонид е тук. Внимателно, сякаш се страхуваше да не я събуди, Андрей вдигна на ръце тялото на Кристина. Мустафа мълчаливо стоеше до тях.
Андрей се огледа. По лицето му не се четеше никакъв трагизъм.
— Сега ще я опеем и ще я погребем ей тук, на това гробище — делово каза той на Мустафа. — Това е едно от най-хубавите, най-великолепни гробища, които съм виждал някога.
— Ами да вървим, Андрей, да влезем в храма — внимателно го подръпна за ръкава Мустафа.
— Погледни, мюсюлманино, колко плавно Елада преминава тук във Византия, а Византия — в Русия — каза с усмивка Андрей.
Направи няколко крачки към античния портик и се подпря на колоната. Сякаш не забелязваше тежестта на мъртвото тяло в ръцете си.
Една планина от сиво-зелен метал, авионосецът „Киев“, през това време бавно и безшумно се движеше покрай нос Херсонес към пристанището на Севастопол. Ясно се виждаха фигурите на матросите с обветрени лица на палубите на гиганта. Въртяха се антени на локатори. От недрата на авионосеца се изкачваше поредният изтребител.
— Ефектно зрелище, нали, Мустафа? — лениво примижавайки срещу слънцето, каза Лучников. Той постави тялото на Кристина на мозаечния под с антични орнаменти. Цялото бинтовано, то напомняше манекен без дрехи. Лучников запали цигара. — Виж колко е ефектно — такава стоманена планина минава покрай антични развалини. Добре измислено, нали?
— Да вървим, Андрей — тревожно изрече Мустафа. — Да влезем в храма!
— Погледни как се издига от палубата този великолепен ракетоносач — каза Лучников. — Най-съвременна техника. Вертикално излитане. Изобщо погледни колко ефектно е всичко, с какъв размах е режисирано. Погледни какво става в небето — вертолетите кръжат като мухи…
— Там май има и един наш — обади се Мустафа, загледан в небето. — Погледни, ей го там, над всички, небесносин, със знак във всички цветове на дъгата.
— Това е героят самотник! — разсмя се Лучников. — Нима не разбираш? Според замисъла на сценариста това е героят самотник!
Авионосецът подмина края на носа, но все още беше много близо, стърчащ над морето, сякаш съревновавайки се със самия храм „Свети Владимир“, построен в началото на века на мястото, където първият руски княз Владимир е приел християнството.
Изведнъж авионосецът изрече с огромен безизразен глас:
— Отрядите на Попов и Ерофеев да се строят на трета палуба за среща с представители на местното население. Внимание! Командирът на кораба поздравява младите матроси по случай началото на службата им… — Авионосецът леко се извъртя и гласът му позаглъхна.
— Мустафа, ти разбра ли най-сетне какво става около нас? — усмихнат попита Лучников.
Младият красавец тръсна глава, сякаш се опитваше да се освободи от натрапчив кошмар: пустинен нос, полумузей-полугробище, тежък руски храм във византийски стил, гигантски, навлизащ в Севастопол стоманен храм на Съветите, бинтован труп на млада жена на мозаечен под, нейният кикотещ се любовник, излегнал се край колоната… Мустафа се обърна и изтича навън от черквата.
— Ами че това са снимки, снимат филм! — кикотеше се Лучников, който не забеляза изчезването му. — Дума да няма, американски размах! Браво, Октопод! Днес ще засенчиш и „The longest day“, и „Apocalypse now“122. Поздравявам те, Витася, ти, разбира се, си постановчикът! Браво, браво, гениално замислено! И флота сте купили, и авиацията, сериозна игра! Обаче как ме разиграхте междувременно! Сигурен съм, че и сега ме снимате. Сцената на полудяването сред античните развалини. Виждам, и без мен прекрасно сте се справили със сценария. А смъртта на Кристи е направо подарък за вас, нали? Може би пак някой ваш асистент, някой манхатънски педеруга е хвърлил клечката по нея? Нов творчески метод — снимки хепънинг! Браво! Как не се сетих веднага, че всичко това от самото начало са трикове на Халоуей. Дори там, на „Площада на Барона“, не се сетих, когато целият им екип се кодошеше с мен… Добре, бе, снимайте. Аз пък ще се кикотя. Сигурно този мой кикот ви трябва. Моля! За нищо не ми дреме! Ха-ха-ха! Жалко, че Кристина не може да се посмее за вас. Кристина, ти не можеш да се посмееш за джентълмените, имаш чудни зъбки, на екрана това щеше да звучи екстра! Супер, както ще каже Витася. Нали, Витася? Не съм забравил московския ви жаргон, нали? Ами къде е нашият самотен герой? Ха-ха-ха, ето го и него, самотния герой! Сам сред ятото червени скакалци! Да се шашнеш!