Всъщност онзи, когото Лучников наричаше „самотен герой“, беше неговият най-близък приятел, командващият кримските форсиз полковник Чернок, и той далеч не се чувстваше като „самотен герой“ по холивудски. През целия този ден до този час той бе кръжил над местата, където на Острова навлизаше тази наистина немислима по численост и тежест армия. Мащабът на празника „Пролет“ май значително надвишаваше братската помощ за Чехословакия.
Чернок имаше прекрасна машина, свръхвисочинен вертолет марка „Дрозд“, произведен от местния авиокомплекс „Сикорски“. Той седеше в остъклената част до пилота. Във всеки един момент можеше да се обърне с креслото си към екрана на видеофона и да влезе във връзка с командира на всеки полк. В задната част на кабината двама млади офицери с помощта на компютърна система получаваха и обработваха информацията.
Цялото висше ръководство на форсиз (или почти цялото) се състоеше от членове на СОС и на многобройните си съвещания всички офицери вече десетки пъти бяха обсъждали различни варианти на операция „Присъединяване“. Никой впрочем не бе предвидил варианта, който бе започнал снощи и бе продължил да се развива час след час, като катастрофално увеличаваше мащабите си.
В един момент Чернок дори се усъмни в стратегическата мъдрост на московските маршали и в тактическите умения на съветските генерали. Компютърната система и наблюденията от високо показваха как гигантските войскови съединения внезапно съвършено неоправдано опират едно в друго или се заковават намясто в странна неподвижност, а към тях напират други, неоправдано подвижни. В няколко точки от Острова се бяха образували немислими за правилата на съвременната наука струпвания на хора и техника. Общият замисъл се очертаваше много мъгляво за Чернок. Изглежда, беше — ако изобщо съществуваше — не особено „елегантен“. Военната наука в Москва явно изостава от съветската шахматна школа, помисли си полковникът и си представи доклада си до Академията на Генералния щаб, където той в името на общата за руското оръжие полза щеше да разкрие забелязаните недостатъци. Впрочем те едва ли ще ме слушат, ще ме пратят механик в някое затънтено място. Така или иначе, можеше да се забележи, че настъпващите части се стараят да затворят в „котли“ разположенията на кримските полкове, летища и морски бази. Чернок обиколи с вертолета почти всички важни места от Сари Булат до Керч, като разговаряше по видеофона с командирите. Всички бяха весели, всички се подготвяха за срещата, всички вдигаха на мачти държавните знамена на СССР. На няколко места пред видеофона се явяваха вече съветски офицери с рангове от майор до генерал-майор. Всички питаха Чернок за местонахождението му и любезно го канеха на лична среща. В един момент той осъзна, че тези офицери не могат сами да установят местонахождението му, защото не умеят да боравят с кримската техника, а няма кой да им помогне, защото… защото… Какво има да се самозалъгва! Ясно е, че те изолират нашите командири. Странно, нима не разбират, че това може да доведе до неочаквани последствия, до братоубийствени колизии?
Чернок с тревога се сети за полковник Бонафеде, командира на ракетната база в района на Севастопол. Той май беше единственият висш офицер, верен на белите традиции и примирил се с идеите на СОС с много уговорки. Едва ли решителният и агресивен Игор Бонафеде доброволно ще се остави да го арестуват. Към Севастопол приближава авионосецът „Киев“. Великолепна цел за ракетите на Бонафеде!
Чернок нареди на пилота си да вземе курс към Севастопол и влезе във видеовръзка с базата.
Пълна изненада за него беше да види полковника край бутилка уиски заедно със съветския гост, също полковник. Прекъснали веселия си разговор, двамата полковници се обърнаха към екрана: