— Дори ти не си се сетил — засмя се Лучников. — Какво остава за обикновените хора? Представи си каква психологическа травма е това за тях! Любопитно ми е кой е дал на бандата на Халоуей разрешение за тази масирана гавра?
— Да влезем в храма, деца мои — каза отец Леонид. — Ще бъдем заедно. Тази нощ ще дойдат много хора, така ми се струва. Ела и ти, Мустафа. Бъди с нас. Няма да обидиш исляма, ако останеш днес с нас.
— Почти не познавам исляма, аз съм будист — измънка младежът.
Отец Леонид крачеше широко и силно. Белите крачета на Кристина висяха от сгъвката на ръката му. Лучников се разрида внезапно, като гледаше как се люшкат.
— Андрей — обърна се към него отец Леонид. — Утеши се. Преди един час кръстих тук внука ти Арсений.
Нос Херсонес навлиза в морето с каменни урви, но под урвите още се точи тясната ивичка на чакълестия плаж. Там в едно от миниатюрните заливчета се готвеха за бягство четирима младежи — Бенджамин Иванов с приятелката си, черната татарка Заира, и Антон Лучников със законната си съпруга Памела; впрочем бяха петима — в бягството участваше и новороденият Арсений. В заливчето те намериха изоставен от някого открит катер с окачен мотор „Меркурий“. В катера имаше и двайсетлитрова туба с бензин — горивото беше напълно достатъчно, за да стигнат до турския бряг.
Антон и Памела, потресени от всички събития на отминаващия ден, седяха, долепили хълбоци един до друг, а гърбовете им се притискаха до отплаващия от тях Остров Крим. В последните предавания на вече заглъхналия Ти Ви Миг се бе мярнало съобщението за смъртта на дядо Арсений и за арестуването, или както деликатно се бяха изразили подплашените тивимиговци, за „временното изолиране“, на Андрей. На коленете им обаче лежеше новороденият Арсений — главичката върху коляното на татко му, дупето — върху бедрото на майка му. Чувствата, раздиращи Антон, бяха толкова силни, че в края на краищата той изпадна в някакво зашеметено състояние. Жена му с нищо не можеше да му помогне — разкъсвана от мъките на раждането, от съжалението си към Антон, от нежността си към бебето, от страха си пред бягството, тя също бе изпаднала в летаргия.
Впрочем енергията на Бен-Иван стигаше и за петимата. Той се чувстваше в свои води, бягството беше неговата стихия. Бягството е моят творчески акт, беше казвал винаги. Винаги съм благодарен на онези, които ме арестуват, защото предчувствам новото бягство. Ще бъда много разочарован, когато Русия отвори границите си.
Заедно с милата си приятелка, вечно потропващата някакъв танц Заира, Бен-Иван беше приготвил всичко на катера, а после, без изобщо да му пука, бе отишъл на „повърхността“, както се бе изразил, тоест в най-близкия супермаркет, бе донесъл от там одеяла, наметала, огромна торба с храна и напитки и дори Си Би радио. През смях разказваше за „нашите момчета“, тоест за съветските войници, в супермаркета, един от безбройните филиали на „Елисеев-Хюз“ — с какъв възторг ги посрещат там, как лапат бисквити „Афтърейт“ и печени бадеми и как се „разкапват“ от възторг.
— Ще изчакаме ли нощта, Бен-Иван? — попита го Антон.
— В никакъв случай! — възкликна „артистът на бягството“. — През нощта тук навсякъде ще шарят прожектори. Всеки миг ще изстрелват ракети. Ако ни открият през нощта, край с нас.
— Ами ако ни открият сега? — доста весело се поинтересува Заира.
— Сега е друго, кара къзъм, сега слънцето слиза към хоризонта, завършва един горещ ден от историята, здрачът е часът на пролуките, на разпарящите се шевове, часът, когато се виждат отворите към езотеричния свят, когато за някакъв миг се губи спокойствието и кристалните сводове леко се полюшват. Разбирате ли?
До началника на сигналната вахта на авионосеца „Киев“ капитан-лейтенант Плужников приближи един от операторите, старши матрос Гуляй.
— Другарю капитан-лейтенант — каза той и изведнъж някак се притесни, запъна се, сякаш съжали, че бе приближил.
— Кажи де, Гуляй — намръщи се капитан-лейтенант Плужников, който броеше минутите до края на вахтата и мечтаеше за уволнението на брега. — Наред ли е всичко, Гуляй? — офицерът вече усещаше от страна на матроса някаква „самодейност“, така наречената инициатива, усещаше също, че матросът вече съжалява за „самодейността“ си, но не смее да се откаже. — Досра ли ти се? — попита той Гуляй.
— Ами, разбирате ли, другарю капитан-лейтенант — с нескрита досада каза старши матросът, — на прибора виждам обект.
„Ах, ти, говедо такова, Гуляй, мислеше си Плужников, загледан в светещата буболечка в ъгъла на екрана. За чий дотърча тук при мене? Какво ти пука, за тая буболечка, животно недно? Може там да се люшка някое салче или някакви момчета от нашата армада да се чупят в Турция. За чий, а… Сега ще трябва да докладвам на командира, че тоя Гуляй може и да ме изпее…“