Над Херсонес се бе спуснала нощта, когато от храм „Свети Владимир“ изнесоха лекия ковчег с тялото на Кристина Парсли. Четирима следваха ковчега: отец Леонид, Пьотър Сабашников, Мустафа Ахмед-Гирей и Андрей Лучников.
Небето беше пълно със звезди, а празничното зарево на Севастопол оставаше зад тъмната грамада на храма и не пречеше на звездите да пламтят над пустинния нос, където ярко се белееха мраморните останки на Елада и проблясваше черният мрамор на християнските надгробни плочи.
Трошлякът от раковини леко поскърцваше под нозете на малката процесия. Отец Леонид поклащаше кадилницата и рецитираше нещо от Матея тихо, сякаш сам себе си питаше:
„…Какво излязохте да гледате в пустинята? Тръстика ли от вятър разлюлявана? Защо излязохте? Пророк ли за да видите?“
— Отче Леонид — попита Лучников. — Защо е казано, че дори космите ни са преброени, че от двете птици, купени за един асарий, нито една не ще падне на земята без волята на Отца ни. За какво сме му ние на Него?
Ръцете му се отпуснаха.
Отец Леонид, извърнал лице към небето, говореше в пустотата:
— „…тесни са вратата и тесен е пътят, водещи към живота, и малцина го намират…“
— За какво са нашите старания? — попита Лучников. — Защо е казано, че съблазните Му трябват, но горко на оногова, чрез когото съблазънта дохожда? Как да избегнем тези задънени улици, отче Леонид…
Свещеникът не погледна Лучников, той говореше сякаш само на себе си, но екливият му глас се чуваше надалече:
— „…дето бъде мършата, там ще се съберат и орлите…
…и много лъжепророци ще се появят и ще заблудят мнозина…
…но който устои до край, той ще бъде спасен… …бдете, защото в час, когато Го не мислите, Господът ваш ще дойде…“
Гробарите поставиха ковчега на края на ямата. Всички спряха. Лучников погледна спокойното детско лице на Кристина и механично заповтаря след отец Леонид думите на заупокойната молитва. Ковчегът се спускаше, сухата кримска пръст се ронеше. Той взе шепа от тази пръст, в която, разбира се, имаше и късчета от Елада, вдигна очи и видя до себе си друг гроб, черен мраморен кръст и издълбаното на него име на покойната — ТАТЯНА ЛУНИНА.
— И тя значи е тук — промърмори. — Таня и Кристи сега са една до друга — той се усмихна. — Не прекалихме ли, момчета? Всичко точно ли е?
Сабашников го прегърна през раменете. Мустафа тихо проговори:
— В питъра работи сибито. Антон и Памела се обаждат. Сега са в морето, пътуват за Турция. Дадоха позивните си. Още половин час ще бъдат в чуваемата зона. Какво да им предам?
— Предай им, че ги целувам — каза Лучников. — Три пъти целувам малкия. Предай им, че съм страшно зает — погребвам любимите си.
Сабашников стисна раменете му още по-силно.
— Повтаряй след отец Леонид.
Тримата изведнъж силно и ясно запяха:
— „Възлюби Господа Бога твой с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялото си тяло!“
Звездите пламтяха. Оттатък храм „Свети Владимир“ излиташе празничен фойерверк.
В съседната алея зад отломката от мраморна колона отдавна вече чакаше края на церемонията полковник Сергеев.
„Боже, как живея, мислеше си той. С какво се занимавам цял живот“.
Тревога владееше душата му, той често поглеждаше светещия циферблат на часовника си… Изведнъж нещо се случи със съвременния механизъм: стрелките — секундната, минутната и часовата — се завъртяха с невероятна скорост, като в безсмислено състезание, а в рамката на дните от седмицата започнаха да изскачат едно след друго: понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, вторник, сряда, четвъртък…