Стигнал в края на краищата след доста продължителни размисли до този донякъде смърдящ извод, Андрей Арсениевич Лучников откри, че вече се е втурнал с ръмжащата си кола по серпантината, която се вливаше направо в главната улица на Коктебел, от край до край застроена с многоетажни хотели. И щом откри, че се намира тук, сякаш си припомни предшестващите си движения: ето излезе, размахал пачка тичи, от Кулата за гости, ето енергично закрачи по галерията, ето поспря за малко, зърнал на парапета неподвижния контур на Кристина, ето подмина я, ето заподсвирква си нещо демонстративно старомодно, «Сантиментално пътешествие», ето поспря се пак, зърнал в осветения прозорец на библиотеката мълчаливо изправената фигура на баща си, ето подмина го, излезе на двора и прескочи като младок вратичката на питъра, чу призивния възглас на Фреди: вземи и мене, и тутакси запали.
Сега, когато се видя да приближава посред нощ злачните места на младостта си и си спомни цялото си днешно поведение, Андрей Арсениевич толкова се смая, че рязко удари спирачки. Какво му става днес? Обърна се. Зелено небе в дъното на улицата, лунен сърп над очертанията на Сюрю Кая. В страничната уличка, която води към морето, бавно се върти светещият овал на найтклъб «Калипсо». Остър пристъп на младост. Вятър, долетял от Библейската долина, преви за миг връхчетата на кипарисите, разпени и посребри листовината на платана, развълнува и завъртя Лучников. Какво изостри днес всичките ми чувства — появилата се опасност, заплахата? Отново се появи нещо абсолютно забравено — просторът и обещанията на коктебелската нощ.
Пред входа на «Калипсо» стояха петнайсетина коли. Няколко стройни момчета яки правеха танцови стъпки на асфалта под сменящата се светлина на овала. Вход — 15 тичи. За двайсетте години, откак Лучников не бе идвал тук, заведението бе станало луксозно. Някога тук, в гардеробната, висеше голяма картина, която компанията на Лучников наричаше «художествена». На нея беше изобразена нимфата Калипсо с огромни гърди и татарски плитки — как тъжно изпраща отплаващия сред пенестите вълни татарин Одисей. Сега в същото помещение по стените се виеше изискан три-, а дори може би и четирисмислен релеф, изобразяващ приключенията на малкия като сперматозоид Одисей в лоното на гигантската, надробена на десетки съблазнителни късчета Калипсо. Всичко това беше осветено и сякаш дишаше и трептеше, движеха се кинетичните части на релефа. Лучников си помисли, че в тая работа със сигурност имат пръст новите емигранти. Дали не я е измудрил Нусберг?
Още щом влезе в залата и тръгна към бара, чу зад гърба си извънредно силни гласове:
— Вижте, господа, главният редактор на «Куриер»!
— Лично Андрей Лучников!
— Какво ли ще значи това — Лучников в «Калипсо»?
Говореха на руски, и то явно с цел той да се обърне. Той не се обърна. Приседна до бара, поръча «Манхатън» и помоли бармана веднага след идиотската песничка «Град Запорожие» — сигурно са я пускали най-малко десет пъти тази вечер? Най-малко сто пъти, сър, мозъкът ми се разкапа вече от това «Запорожие», сър, — та значи веднага след нея включете, ако обичате, музиката на моята младост, «Serenade in Blue» на Глен Милър. С възторг, сър, та това е и моята младост. Не съм се съмнявал и това. Струва ми се, че съм ви виждал някъде, сър. И още се съмнявате? Не е изключено да сте от Евпатория, сър. Май имахте хотел там. Разсмивате ме, Фадеич… Как ме нарекохте?… Разсмивате ме, казах, Фадеич, минаха двайсет години, аз станах прочут човек, а ти си остана бюфетчия, обаче ето аз прекрасно те помня, а ти мене, копеле недно, не ме познаваш. Андрюша! Хуюша! Не говори мръсни думи! Е, поне не може ли да те прегърна? Да отроня някоя и друга сълза? Чуваш ли сребърните духови — Глен Милър Бенд!… Небесносинята серенада, 1950 година, първите ни влизания в «Калипсо»… първите целувки… първите момичета… сбиванията с американските летци…