И четиримата бяха над четирийсетте и говореха на яки с леко татарска интонация, както обикновено говореха на острова турците, които работеха в «Арабат Ойл Къмпани».
— Гив май хенд, ага — помоли пленникът. — Кадерлер вери мач, молим, Лучников ага.
Лучников пусна ръката му и остави всички да излязат от нишата — единия, втория, третия, а четвъртия посочи на сина си.
— Поинтересувай се, Антон, откъде джентълмените знаят името ни.
Момчето бързо последва четвъртия и в средата на залата с мигновена и мощна карате хватка го притисна към земята. Лучников изпадна във възторг. Тази хватка беше един вид приятелски жест от страна на Антон — преди няколко години заедно вземаха уроци по карате.
— Откъде познаваш баща ми? — попита Антон.
— Ти Ви… яки бой… Ти Ви… юк мескел… кадерлер… маярта… сори мач… — пъшкаше четвъртият.
— Виждал те е по телевизията — направи нещо като превод Антон. — Извинява се.
— Пусни го — каза Лучников.
Тупна сина си по рамото, той пък го ръгна с лакът в корема, а Памела през смях плесна двамата по задника. Четворицата мигом се изпариха от «Калипсо». Пъхнал ръце в колана си, крепящ мощен «колт», полицаят излезе след тях. Симфипийпъл аплодираха. Беше се получила сцена като в уестърн. Очите на Фадеич грееха с младежки плам.
Пийнаха шампанско. Памела с интерес попоглеждаше Лучников, сигурно преценяваше дали Кристина го бе посетила и какво бе излязло от това. «Очевидно е бил възможен и друг вариант» — реши Лучников. Антон разказваше на Фадеич разни каратистки истории, как това изкуство му влязло в работа в различни екзотични кътчета на света, Фадеич кимаше сериозно и с уважение.
Когато тримата излязоха, се оказа, че три от гумите на дядовия ландроувър са разпрани с нож. «Нима СВРП се занимава с такива дребни пакости?» — помисли си Лучников. — Може би е самият Иг-Игнатиев? Той е способен на такива работи“.
Към тях бавно, със същата шерифска кинематографична походка приближаваше полицаят. До него на групичка пристъпваха укротените четирима злосторници.
— Видяхте ли, офицер? — Лучников посочи ландроувъра.
— Ей, вие — повика полицаят четворицата. — Разкажете на господата каквото знаете.
Четиримата на пресекулки, но с готовност започнаха да разказват. Те просто били тръгнали за „Калипсо“ да се повеселят, когато ги спрял някакъв ага, предложил им 200 тичи… 200 тичи? Именно — двеста… и ги помолил да посплашат „палето на Лучников“. Е, били в добро настроение, та сглупили и се съгласили. Въпросният ага през цялото време седял в „Калипсо“ и наблюдавал какво се случвало, а после изскочил преди тях навън, пробил с дагър27 гумите на ландроувъра, качил се в колата си и изчезнал. Яркожълта, ага, сори мина, стар форз, кандерлер.
— А как изглеждаше този ага? — попита Лучников. — Ей такъв? — и се опита да се направи на Игнатиев-Игнатиев, да се озъби някак, да пусне слюнки, да изпъчи муцуна напред с вкаменен поглед.
— Си! Си! — възторжено се развикаха четиримата. — Такъв беше, ага!
— Вие познавате ли го? — попита го полицаят.
— А, не — махна Лучников. — Аз просто така. Сигурно е някой психар. Забравете за това, офицер.
— Психарите са най-опасните — наставнически издума полицаят. — На нас тука психари не ни трябват. Имаме много туристи, идват и съветски другари.
В този момент на гърдите му забърбори и запулсира уоки-токито и той започна да предава по микрофона отличителните белези на „психаря“, а Лучников, Антон и Памела свърнаха зад ъгъла, където намериха червения турбо — цял и невредим.
— Можете да вземете моя кар, деца — каза Лучников. — А аз ще се поразходя малко тука в пълна самота.
— Ама как така, па… — измънка Антон.
Памела мълчеше и чудно спокойно се усмихваше, притиснала буза до рамото му. Лучников си помисли: „Напълно прилична съпруга за Антошка. Защо ли не се оженят, гадинките“.
— Днес имам нощ на носталгията — каза той. — Искам да поскитам из Коктебел. Не бой се, въоръжен съм до зъби — тупна се по джоба на сафарито, където наистина носеше берета.
Бавно се размиваше очарованието на нощта, маларийният пристъп на младост постепенно отминаваше. Гнусничко оздравяване. Краката си възвръщаха собствената тежест. Лучников обикаляше Коктебел и не познаваше тук почти нищо освен пейзажа. И това всъщност не е малко де — пейзажът.
Ето ги всички извивки на тези хълмове, под луната и под слънцето, докосването до морето, скалите и високите чела, на едно от които при камъка на Волошин трепка маслиново дръвче — всичко това толкова отчетливо ни сочи вездесъщото присъствие на Душата.