Изведнъж пейзажът започна рязко да се променя. Лунният профил на Сюрю Кая значително се разтегли и го споходи усещането, че стои пред обширна лунна повърхност, насечена от каньони и цепнатини, зъбати върхове. Смайващо нов пейзаж! Оттатък побелелия хълм на Волошин изведнъж израсна някакъв базалтов истукан. Крачка встрани — и от морето се надигна неведома по-рано скала с пещера в подножието… Тогава той си спомни: Дисниленд за възрастни! Вече беше чел някъде за изобретението на коктебелската скучаеща администрация. Така наречените Аркади на въображението. Каква свинщина — нито един турист не забелязва преминаването от естествения в изкуствен свят: първичната природа се влива тук през изкусно замаскирани пролуки в стените. Влива се и се допълва от забележителни имитации. Всяка крачка открива нови главозамайващи перспективи. Повечето посетители изпадат тук в особена еуфория, в необикновено състояние на духа. Не е забравено и комерсиалното. Тук-там в извивките на псевдосвета са нацвъкани барове, ресторантчета, витрини на скъпи магазини. На никого и през ум не му минава да си прави сметка на парите в Аркадите на въображението, където всеки смята за свой дълг да ги пилее.
С изключение, разбира се, на съветските другари. Гражданите на развития социализъм няма какво да пилеят освен своите командировъчни. И те изпадат в еуфория, но от друг характер — обикновената съветска еуфория при вида на западните нитрини. Учтиво разглеждайки коктебелските чудеса, докато се влачат подир екскурзоводите, туристическите групи от Север, естествено, примират не за гледките на въображението, а за ширините на Фаберже, Тестов, Сакс и мислено за хиляден път пресмятат „валутата“ си, всичките тези скапани франкове, долари, марки, тичи…
В този глух и пустинен час Лучников видя в далечината на Аркадите на въображението самотна женска фигура. Несъмнени съветски човек, че кой друг посред нощ на кръстовището между фалшивия и реалния свят под пристъпите на пенестия и свистящ съвсем натурално, но въпреки това изкуствен прибой би изучавал в такъв унес витрината на една парфюмерийна фирма.
Лучников реши да не притеснява дамата и пое встрани от нея, заизкачва се по някакви псевдостаринни псевдостъпала, докато — не щеш ли — излезе пред малко уютно заливче, зад чиито скали грееше лунният простор. Тук се оказа, че не се е отдалечил от дамата и парфюмерийната витрина, а, напротив, значително се бе приближил до тях.
Тя не го забеляза, понеже продължаваше внимателно да разглежда и да чете призивите на Елена Рубинщайн, така че той сега, ако вярваше на очите си, би могъл внимателно да я разгледа, но когато я видя по-отблизо, не повярва на очите си.
Отдалечи се на още няколко крачки от съветската дама и така се приближи до нея толкова, че вече беше трудно да не повярва на очите си…
Гледаше шлифера й, силно пристегнат в талията, милото кокче от избелели коси, небрежно завързано на тила, почернялото от слънцето красиво лице и ситните лъчи на бръчиците, плъзнали към ухото като поводи на кон. Тя гледаше с присвити очи флаконите, тубичките, бурканчетата и кутийките и тихо шушнеше с напуканите си устни английския текст. „Такава жена не може да бъде имитирана — помисли си Лучников. — Повярвай на очите си и не се дърпай от спомените“.
— Таня — повика я той.
Тя трепна, изправи се и кой знае защо запуши устата си с длан. Сигурно гласът му се бе разнесъл точно над ухото й, защото той видя как тя се огледа наоколо, търсейки го на близко разстояние.
— Андрей, ти ли си?! — стигна до него далечният й глас. — Къде си? Андрей!
Той разбираше: тук е Аркадата на въображението, а тези гадове са объркали всичко и тя може да го види само като миниатюрна фигурка в далечината. Започна да й маха с две ръце, смъкна си якето и го заразмахва, докато не разбра, че го е забелязала. Очите й бяха грейнали радостно. Изпита желание начаса да се втурне и да развърже колана на шлифера й, да смъкне всичко от нея както преди години.
И тогава започна еуфорията. Вдигнал ръце към небето, Андрей Арсениевич Лучников стоеше насред странния свят и се чувстваше главозамайващо щастлив. Система от огледала, липсваща плът, акустика, електронни гадости, но, така или иначе, аз я виждам и тя ме вижда.
Баща му, синът му, любовта, миналото и бъдещето — всичко се сля в едно, размътено от неясна надежда. Островът и Континентът, Русия… Център на живота, кръстопът.
— Танка — каза той. — Хайде, по-скоро се измъквай от тази идиотска стая на смеха.
Арсений Николаевич, естествено, не мигна цяла нощ, много пуши, докара си пристъп на кашлица и отвратително свирене в бронхите, а когато най-сетне кашлицата поспря, още преди разсъмване отвори прозореца в кабинета си, пусна си Хайдн и седна до прозореца, като сложи под малката лампичка томчето руска философска антология. Отвори я напосоки — уцели отец Павел Флоренски.